В усмивката й имаше истински смях.
— Ще трябва да запомня това — каза. — Сега по-малко ли ме харесвате?
Беше мой ред да се разсмея.
— Бива си ви, мис Уест. Карате човек да се чувства като влязъл в самолетна перка.
— Моля, наричайте ме Едуина.
— Окей, Едуина. Само ми кажете… това генетично ли е?
Тя взе ръката ми и я пъхна под своята.
— Майка ми като че ли също притежаваше някакъв вид привлекателност за мъжете. Нима всички жени не я притежават?
— Сладурче, не и като вашата. Трябва да сте били страхотия, когато сте пораснали.
— Знаете ли на колко години съм, мистър Хамър?
— Майк — поправих я аз. — И бих казал, че сте на четирийсет-четирийсет и две.
Обикновено когато изтърсите нещо такова на хубава жена, усещате вледеняването. Студът излиза от тях като крайбрежна мъгла и усещате пробождането на духовна смърт.
Но не и тя. Заяви:
— На четирийсет и осем съм. Това разочарова ли ви?
— Внимавайте, Едуина, засягате нерви, които не подозирах, че имам.
Стисна ръката ми с пръстите си. Беше продължително, леко, но приятно докосване, и подхвана:
— Не се изненадвайте от онова, което знам за вас. Прочетох досието ви при генерала, материалите, попадали в пресата, както и много друга информация, която вероятно смятате за изключително лична.
Спрях, обърнах себе си и нея и погледнах вратата, която беше на дванайсет метра зад нас. Бяхме в голямо фоайе — богато пространство, оградено със скъпи инсталации, които досега не бях забелязал. Възкликнах:
— Дете, току-що се срещнахме, извървяхме заедно около дванайсет метра и вече бих могъл да напиша книга за това, което стана за три минути. През цялото време ли е така?
Движенията на устните й, когато започваше да се усмихва, бяха смайващи. Тези невероятно сини очи бяха почти хипнотизиращи.
— Само когато искам — отвърна тя. — И има още нещо.
— Какво?
Тя ме поведе към тежка двойна дъбова врата с ръчна дърворезба, много лесно дръпна гравирана месингова дръжка и вратата се отвори безшумно и без усилие.
— Това ще ви кажа после.
Къщата беше доста истинска — от тези, в които можеш да се загубиш — такива използват в киното за филми от епохата или класически филми на ужаса. Едуина направи с мен малка обиколка по пътя към генерала, но всичко се загуби в богатия й гърлен глас. В него имаше музика, тиха и изискваща. В обертоновете му се долавяше лек примес на сладострастие, който усещах, но не бих могъл да опиша и когато стихнахме до последната врата, започнах да се питам какво, по дяволите, става с мен. Бях в нещо като някакъв дяволски детски сън наяве, в който се чувствах ужасно глупав и това ми доставяше удоволствие. Накрая се разсмях и тя разбра, че се смея на себе си, върна ми една от онези чаровни усмивки и почука на вратата.
Чу се бръмчене, щракна и се отвори. Влязохме и вратата се затвори автоматично.
Обля ни светлина — толкова ярка, че скри от погледа всичко зад себе си като плътна стена.
Чух кискане и глас, който изобщо не се бе променил през годините, каза:
— Добър ден, Майкъл.
Светлината изчезна с метално звънване и се появи друга, която осветяваше кабинета. В дъното, зад същото старо бюро, но сега заобиколен с безбройни електронни апарати, седеше генерал Руди Скъбъл.
— Здравейте, генерале — рекох аз.
— Как ти се струва?
— Адски драматично — отвърнах.
— Гледаш много повърхностно — той ни махна с ръка. — Елате насам — измъкна се от стола и протегна ръка. Поех я, като се зарадвах на все още здравото стискане на стареца. — Откога не сме се виждали, Майкъл?
По дяволите, сигурно го знаеше с точност до ден, но отговорих:
— От много месеци, генерале. Все още изглеждате доста добре.
— Празни приказки. Отслабвам. Досадно е, но неизбежно — потупа се над слепоочието. — Тук мога да продължавам до безкрайност и с машинарията може да се свърши много, но някогашният физически трепет от преследването изчезна. Толкова отдавна ни съм фрасвал никого през зъбите, че едва си спомням как звучеше.
— То никога не звучи — казах аз. — Те се чупят тихо. Ако си порежеш ръката на тях, можеш да получиш страхотна инфекция.
Генерал Скъбъл изкриви лице и гневно поклати глава.
— По дяволите, човече, виждаш ли? Помниш ли? Ето на, ти още се занимаваш с тези работи и получаваш удоволствие. Ти риташ задници и поваляш, а аз натискам копчето.
— Не се разстройвайте, генерале. Удоволствие е само когато доживееш да си го спомняш — напомних му аз, — а при охраната, която имате тук, ще живеете доста дълго.
Той прекара пръсти през пламтящобялата си коса и ми отправи тънка усмивчица.
— Не надценявай Едуина. Тя ми причинява повече безпокойства от неприятелите. Знаеш, че е от ЦРУ, нали?