— Разбира се.
— Ти ли му каза? — попита я.
— Не, сам разбра.
— Виждаш ли, точно затова исках да завербувам този човек — въздъхна той. — Какъв агент щеше да стане от него! — после замълча, изгледа ни двамата за секунда и на челото му се появи бразда. — Той щеше да те изправи, момиче.
Тя ме погледна право в очите с яркосин поглед, който ме насърчи да кажа това. И го казах.
— Генерале, никога не могат да се изправят толкова прекрасни извивки.
Наблюдавах как старият Скъби отново се намръщи и ме погледна изпод сключените си вежди. Накрая рече:
— Едуина, иди ни донеси кафе и кейк, окей? Тя ни намигна, почака генералът да натисне копчето за вратата и излезе.
— Щуро — възкликнах аз.
— Никога нямах това, когато бях млад — измърмори генералът. — А сега, Майкъл, смятам, че посещението ти не е от типа „просто минавах наблизо“.
— Чист бизнес, генерале.
— Нашият тип работа?
— Точно така.
Той щракна някакви копчета на таблото пред него, след това се облегна на стола с ръце зад главата.
— Още едно предположение… Свързано е със смъртта в кабинета ти?
Старият човек беше добре осведомен.
— Оттам тръгна.
— Окей, стреляй — подкани той. — Разкажи го със свои думи.
Описах му всичко в подробности, от самото начало, като започнах от състоянието, в което намерих Велда и обезобразеното тяло на Ди Сика в кабинета ми. Знаеше за бележката, но когато споменах името Пента, устата му се окръгли, свали ръцете си и записа името на един бележник, след това отново зае позата си и продължи да слуша. Изложих му цялата работа без да си правя труда да споменавам първоначалната роля на Ди Сика. Исках всичко, което би могъл да ми даде, да е насочено директно към самия убиец.
По средата на разказа забръмча зумерът. Едуина влезе с кафето и сладкиша, остави ги на масата и излезе. Когато разбъркахме кафето, генералът ми кимна да продължа.
Разказах му за подробностите, които бе изровил Ръсел Грейвс, данните, получени от Рей Уилсън чрез компютрите и за събитията, които доведоха до споменаването на Хари Бърн и Гари Фелс като членове на някогашното звено на генерала.
Когато свърших, генералът се наведе над бюрото и събра краищата на пръстите си.
— Разбута стари спомени, Майкъл. Имената, които спомена, познавам добре тези хора, Кармъди винаги е бил добър човек от кариерата. Ако си спомняш, той беше онзи, който хвана бандата, отвличаща камиони миналата година. Фъргюсън прекара младите си години в Европейския сектор. Говори четири езика, както разбрах. Последната администрация го въведе в тази област. Бенет Брадли винаги е бил добър държавник. Има качествата на оперативен работник, знаеш, но е прекалено консервативен. Силата му, доколкото си спомням, е политическата наука. Много е лошо, че го насилват да се пенсионира — той се изправи, като тласна стола си назад. — Обаче преди да стигнем до Бърн и Фелс, нека направя кратка консултация — кимна към плота с компютрите. — Искаш ли да погледаш?
— Разбира се — отговорих, — защо не?
Това сега беше ново бойно поле. Нищо мръсно, никакви диви ужасени писъци или отривисти гърмежи на бързострелящо оръжие. Никакво пълзене в мръсотия или гмуркане на прибежки зад здания, за да се измъкнеш изпод кръстосания обстрел. Никакви ножове, коварни отрови или удушаване с тел, почти обезглавяващо човека. Сега бяха тихи шумове на почукване по клавиши и светлинни букви и цифри, проблясващи на екрана, които се разместваха, пренасочваха за нова информация, наместваха се в нови поредици, после се възвръщаха за секунди.
Генералът влезе с искането си за информация относно Пента. То беше поето от магията на електрониката, генерал Скъбъл седна и зачака машината да се справи. Докато тя работеше, той се обърна към мен.
— Ако те интересува…
— Генерале, много ме интересува.
— Моето така наречено пенсиониране не трая особено дълго. Идиотите, които ме изхвърлиха, изгърмяха на следващите избори и бях възстановен точно където исках да бъда… т.е. тук, на държавни разноски. Тези апарати се притежават и поддържат от федералните фондове и са просто произведения на изкуството. И вярвай — добави, — те се изплащат на държавата, а аз върша това, което мога да правя най-добре.
— Кажете ми, генерале, доколко сте в безопасност тук?
Огледах грандиозността на обекта, като знаех, че това е най-доброто от миниатюризацията. Той отговори:
— Осемдесет човека се водят тук. Спокойният пейзаж, който си видял отвън, е огромен смъртоносен капан, минно поле, като всеки взрив се предизвикза електрически отвътре, оттук, или изолирано, за да се действа независимо. С електрическите сензори, които използваме, не ни трябват никакви кучета, никакви патрули, така че наистина изглежда като спокойно оттегляне на село.