— Нека направим още една крачка, генерале — предложих аз. — Той е тук, следователно и работата му е тук. Обектите му никога не са били дребни, така че мишената му и сега не е дребна, и до този момент той не е показал предполагаемата си цел — забелязах как ме гледаше, И добавих: — Забравете боклука около моето преследване.
— Кой стреля по теб, Майкъл? Не казах нищо.
— Окей, имаш и още един ракурс.
Подозирах го.
— Аз исках само Пента. След това, което причини на Велда, той е мой. Само мой. За какво друго е тук няма значение. Когато го срещна, всичко друго ще бъде изметено заедно с него и ще свърши. Сега ми кажете за Фелс и Бърн.
Генералът си наля друга чаша кафе и пусна вътре няколко кубчета захар.
— Тази двойка е в списъците на търсени от ФБР и ЦРУ, и това е за ордьовър. За съжаление, те са прекалено добре подготвени, за да могат нашите хора да ги свалят. Досега никой не е правил запитване при мен, иначе щях да ги насоча към няколко точки, които при полицейски надзор биха могли да дадат резултат.
— Знаят ли, че ги издирват?
— Без съмнение — потвърди той. — Но сега са тук, и има едно нещо, което вероятно са забравили. Като всеки човек от нашия занаят, те имат спасителни къщи, в които да се крият, точно в задния двор на неприятелите си. Ние им установяваме тези квартири или, когато е необходимо, могат да си ги уреждат сами. Фелс и Бърн обичат сами да си вършат работата. Те не искаха НИКОЙ да знае къде са спасителните им квартири, в това число и аз. Разбрах това и като знаех как се развиват личностите им, направих така, че залових три квартири, които имат на Източното крайбрежие. Те изобщо не научиха, а и аз не съм огласявал информацията, защото те повечето време работеха в Европа.
— Но са се връщали доста често.
— Понякога е по-добре да наблюдаваш плъховете, за да виждаш какво става, отколкото да ги убиеш с един удар. Пък и не бяха влизали в първостепенните издирвания до съвсем неотдавна.
— Къде са квартирите им, генерале?
— Това не съм вкарал в компютрите. Чакай тук. Искам да позвъня на няколко места.
Налях си още едно кафе и довърших парче кейк, преди да се върне.
Той седна и погледна късчето хартия в ръката си.
— Едната беше във Фрипорт, Лонг Айлънд.
— Беше?
— Изгоря преди една година. Другата е в района на Бостън. Градът построи експресна линия през нея. Забрави я.
— По дяволите, нима това се разпростира и до метрото? — попитах нетърпеливо.
— Последната е в Бруклин. За съжаление, това е район, определен за разрушаване. Пуснал съм оперативен работник да провери положението сега.
— По дяволите, не можем ли просто да влезем и да…
— Тези момчета не са аматьори, Майкъл. Те ще са прикрили всичко. Първо установяваме какво е положението, после можеш да планираш действията си. Моят човек трябва да се обади. Ще ми каже някоя дума за ситуацията. Ако каже да, дадено. Всичко е твое, момчето ми. Няма да имаш никаква помощ, докато не я поискаш, а се съмнявам, че ще го направиш.
— Правилно се съмнявате, генерале. Кажете ми само едно нещо.
— Какво е то?
— Как така ме поканихте право в своя суперсвят и ми позволихте да надникна във всичките секретни лакомства, и ми отделихте толкова много неразделено внимание, след като съм всичко на всичко един прост частен детектив?
— Заради личната ти характеристика, момчето ми — каза той весело. — Помня всяка дума от нея. При това един повече по следите на Пента няма да навреди.
— Глупости — избухнах аз.
Веселата му усмивка изчезна и лицето му стана безизразно. Внезапно станахме двама злобни субекти, готови да се спуснат след други злобни субекти.
— Ти си дяволски убиец, приятелю — заяви той. — Трябват ни хора като теб.
— Какви са шансовете ми, генерале?
— Срещу Фелс и Бърн? Ще ти ги очертая. Те имат подготовката. Ти освен нея имаш и инстинкт.
— А Пента?
Той натисна едно копче на бюрото, почака докато Едуина се обади и каза:
— Отивам да подремна. Не искам обаждания и посещения. Мистър Хамър ще остане, докато си получи съобщението. Моля, погрижи се да го обслужват — избърса очи, раздвижи рамене със свиване и се взря в мен. — „Умираш, задето ме уби“. — Гатанка. Истинска гатанка.
— Всички гатанки се отгатват — възразих аз. Когато Едуина влезе в стаята, той й подаде парче хартия.
— Ако този, който се обажда, каже „да“, дай това на Майкъл. То е адрес, който той би искал да посети. Нека не го пращаме да гони вятъра, ако няма нужда.
Тя погледна листчето, отиде до един малък апарат, пусна го в отвора и натисна копчето. Оттам излезе облак дим. Едуина се усмихна и поясни:
— Предпазливост.
Протегна ръка и ме поведе към вратата.