— Искате ли да разгледате къщата?
— По-скоро бих разгледал системата за охрана.
— Тя е табу, разбира се.
— Нека ви кажа нещо, дете. Въображението ми е достатъчно развито да си представя всичко, което са построили тук. Откровено казано, надявам се, че е най-доброто възможно. Единствената част, която не ми харесва, е липсата на жива сила в района. Някой умен тип винаги може да измисли начин да прекъсне всякакъв вид електрическа система.
Тя прекара пръсти надолу по ръката ми и взе китката ми.
— Точно затова съм тук. Предназначението ми е да ги разсея.
Тръгнахме към остъклената веранда. Загледах я продължително и изучаващо.
— Това е другото. Просто какво прави кукла като вас тук? Вие не сте секретарка.
До вратата тя отвори стенното табло, щракна някакво копче и пак го затвори.
— Не, не на първо място.
Излязохме на затворената веранда и погледнахме обширното имение. Имаше странен зелен цвят и разбрах, че гледаме през стъкло, прозрачно само в едната посока.
— Не ми разправяйте, че сте бодигард. Жените може и да са добри, но работите за силни ръце се падат на мъжете.
— Наистина — съгласи се тя.
Пуснах ръката й, взех раменете й и притиснах гърба й до себе си. Тя се стегна малко когато прокарах ръце по нея, под ръцете й, отстрани по тялото й и бедрата до коленете.
Когато се изправих, подхвърли:
— Забравихте да погледнете между циците ми. Направих мека проверка и попитах:
— Доволна ли сте?
— Как разбрахте?
— Изключихте алармата, сладурче. Аз съм чист, така че остава вие да имате някакъв скрит метал, който щеше да включи джаджата.
— Майк, наистина сте умен. Нищо чудно, че генералът има такова високо мнение за вас.
— Аз съм любопитен, лейди.
Тя ми се усмихна. Влажна, суетна усмивка, която си беше жива покана.
Три месингови копчета затваряха сакото и аз ги разкопчах едно по едно, като последното почти изскочи от налягането на гърдите й. Тя тръсна рамене и сакото й падна на пода, обви с ръце шията ми, огромните й сини очи бяха пълни с удоволствие и авантюризъм. Вътре в блузата от чиста коприна тя плуваше като мед, без да има нужда от сутиен, който да поддържа гърдите й високи и твърди.
Отново леко я докоснах и тя разбра какво търся. Направи слабо движение с глава и не опита да ме спре. Но нямаше никакви белези от хирургическа имплантация или реконструкционни работи.
Около кръста си имаше осемсантиметров кожен колан с инкрустирани сребърни орнаменти по мексикански модел.
— Това щеше да включи алармата — съобщи тя.
Все пак разкопчах ръчно изработената катарама. Коланът беше красиво произведение, всеки сантиметър кожа бе докоснат от ръката на занаятчията. Дори среброто беше щампосано със сложен дизайн в нежни мотиви.
Цялото, освен две части. Те не бяха сребърни. Бяха от матова сплав. Отворих закопчалките и извадих 22-калиброви куршуми от миниатюрните камерки, две малки патрончета, които отблизо могат да се забият в корема ви достатъчно, за да хвърлите топа.
— Хитро — заявих аз. — При това положение сте силна ръка.
— Ами аз не мога да мъкна нещо с размери на вашето, нали?
— Защо е това коварно нещо, Едуина?
— Правила. Трябва през цялото време да бъдем въоръжени. Изборът на оръжие е по наше усмотрение в подобни ситуации.
— И точно с това помолих да започнете. Какво е предназначението ви тук?
Тя свали ръце от шията ми и вплете пръсти в моите. С другата си ръка смъкна колана ми и го пусна върху сакото си.
— Щяхте ли да ми повярвате, ако ви бях казала — сините очи бяха изпълнени с копнеж, мъчеха се да кажат нещо. Тя леко навлажни устни и трябваше да се вторача в матовия им блясък. Те се разтвориха и видях розовото на езика й. — О и О — каза. Отдих и освежаване.
— Това е адско място за целта.
— Имах нужда от отдих. Накараха ме да си взема три месеца отпуска.
— Но защо? — настойчиво попитах аз.
Едуина отстрани ръката си, смъкна страничния цип на полата си и тя падна на пода. Несериозните бикини само подчертаваха онова, което се опитваха да скрият и когато разкопча блузата си, видях какво се бе случило. Коремът й беше набразден от три куршума, които са влезли отпред под ъгъл и са излезли отстрани през меката плът, а зарасналите белези бяха все още червени и като че ли възпалени.
— Кой направи това, Едуина?
— Няма значение.
Заковах сините очи със своите. Разбрах, че зъбите ми се показват в зла усмивка.
— Бях на терена — допълни тя. — Не внимавах достатъчно.
— Някой повали ли нападателя?
— Не. Отиде си — сега внимателно ме гледаше.
— Отвращава ли те?
Поклатих глава.