— И аз си имам два-три белега. Те са медали, дете. Гледай на тях като на медали — сложих ръце на голите й гърди и я привлякох до себе си. — Ти си особена жена, Едуина. Около теб сякаш въздухът трепти. Усещам тялото ти и виждам пулса ти заедно с всичко, което става в това твое тяло. Тези белези не са грозни. Те съобщават на света всичко за теб. По дяволите, на теб те дори изглеждат добре.
Искрящо сини. Очите й станаха искрящо сини и сънливо притворени. Видях как устата й се приближава, мека и влажна, наведох се напред да я посрещна и усетих дълбоката й същност. За този кратък интервал бях напълно погълнат от странно чудо, плътно затворено в съблечена жена на огромна остъклена веранда, далече от дивите мисли на последните дни.
Много бавно се върнах към реалността и я отстраних просто за да я погледна.
— Всичко това за някакви си часове — промълвих аз.
— Ти ми каза нещо преди, Майк. Нека сега и аз ти го кажа. Това, което виждаш в мен, аз го виждам в теб.
— Побъркан свят, дете — казах нежно.
Мек звън се разнесе зад мен. Едуина се обърна, взе телефона, почака малко и го остави.
— Беше твоята връзка.
Дъхът ми спря.
— Каза „да“.
Само я погледнах и лека тъга се появи в очите й.
— О и О — отново промълви тя. — Ще получа почивката, но мисля, че освежаването ще трябва да почака.
Този път я дръпнах към себе си. Не внимателно. Вече не й бе нужно да съм внимателен. Отнесох се с нея както тя очакваше и устата й беше като пещ, която се местеше по мен. Тя усещаше ръцете ми върху себе си и знаеше какво й казват — че ще има и друг път, на друго място, защото просто трябва да стане, може би само веднъж, но трябва да стане.
Устните ни бяха контузени, но това беше щастлива битка. Тя ми даде нужния адрес, облече се и ме поведе към огромната входна врата. Върна ми пистолета и затвори вратата, докато слизах по стълбите. Влязох в колата и потеглих обратно към Ню Йорк.
Нямаше как бързо да мина покрай блока си и да видя дали съм набелязан. Ако някой ме чакаше, щеше да познава колата ми, входовете към апартамента и щеше да стои скрит. Паркирах две преки преди моята, на посещавано място пред административна сграда и тръгнах пеша. Спирането пред вестникарската будка на ъгъла беше повече претекст да се огледам, отколкото да си купя вестник, но когато го взех, видях един от четирицветните таблоиди, който изпращаше целувка за лека нощ на една римска оргия и моето и на Велда лица, прострени на първа страница под заглавие: „ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ ИСКА ДА ОТМЪСТИ ЗА НАПАДНАТАТА СИ ЛЮБОВНИЦА“.
Досега Велда беше само невинна жертва, когато неканеният гост бе дошъл в кабинета ми. Сега беше топъл материал за вестник. Името й едва беше споменато в началните доклади за събитието, след това забравено.
Спомних си как ме бе погледнал онзи репортер, когато случайно споменах какво бих искал да направя с убиеца на Ди Сика. Това неочаквано придоби сексуален ракурс, по-значителен от самото убийство и получи национално разгласяване адски близо до полунощ. Един ден ще се срещна пак с оня дребен ахмак и тогава ще проведем приятен разговор на тихо място.
Когато се смени цвета на светофара се гмурнах в група хора, останах при тях до входа на гаража на моето здание и влязох вътре заедно с кола, която слизаше по рампата, за да паркира. Познавах добре мястото, беше лесно да се уверя, че е чисто. Взех асансьора сам, с пистолет в ръка, след това го върнах в кобура, когато не видях никого в коридора.
10
Бях изпотен от шофирането и трябваше да си сменя дрехите, вкиснат заради времето, което се налагаше да загубя за да се уверя, че наоколо е чисто. Взех набързо душ, облякох се и се обадих на Пат. Беше още на работа и джафна едно „Здравей“ в слушалката.
— Аз съм, приятелче. Взех адрес на Фелс и Бърн. Все още използват тайна квартира в Бруклин.
— Майк, по дяволите, нищо не можем да направим откъм този край.
— Тогава се обади на Брадли и го накарай той да уреди нещата. Ако другите институции не могат да се приближат до това, ще трябва аз да го направя за всички.
— Адресът сигурен ли е?
— Ще го имаш.
— Къде си?
— Вкъщи.
— Стой там. Ще звънна на Брадли и пак ще ти се обадя.
Погледнах часовника. Беше девет без петнайсет. Отидох до бюрото, взех бутилка канадски клуб и си направих питие, като поръсих върху леда джинджифил. Включих телевизора, гледах Си Ен Ен десет минути, превключих на спортния канал и си допих чашата.
Телефонът звънна. Грабнах го и Пат рече:
— Брадли одобри мероприятието. Всички ще се срещнем в кабинета ми след час.
— Ще дойда.
— Дай ми първо оня адрес. Няма нужда да ти казвам какво може да ти се случи по пътя насам.