— Тези инструменти са антики, всичките са направени от сержант Хардуеър още през двайсетте години — той погали едно от дългите тънки длета, като провери остротата му с върха на пръста си. — Някой е извършвал прецизна работа с тези джунджурии. Истинска скулптура.
— Мислиш, че са откраднати?
— Защо? Не могат бързо да им се вземат парите. Повече ми прилича на спомен — Пат обърна кутията с дъното нагоре. На него грижливо бяха гравирани инициалите В. Д.
— По-добре пипай с гумени ръкавици — усмихнах се аз.
— После ще си направя пеницилинов удар — той огледа квартирата за последен път. — Антъни Сика не е завещал кой знае какво. Чудя се кой ли е наследникът?
Намествах касата в отвора, който беше направил кракът на Пат.
— Е, вземи кутията с инструменти, за който е там от роднините му. Нищо друго не си заслужава.
Той угаси светлината и затвори вратата. Когато пипнешком слязохме по стълбите и излязохме на улицата, постояхме там около минута като и двамата се чудехме какво ли е накарало човек като Антъни Сика да живее на такова място и единственото му съкровище да е кутия със старинни инструменти.
Най-после Пат сви рамене под дъжда и влязохме в колата. Той хладнокръвно ме погледна.
— Оня убиец не ще да е търсил Сика, Майк.
— За какъв дявол ще търси мен? Той запали мотора.
— Мисля, че ще трябва да открием това.
2
Спах без сънища, но се събудих уморен. Чувствах се като че ли бях тичал и се събудих с усилие. Само няколко секунди продължи объркаността във времето, след това цялата сцена от предишния ден ме връхлетя с трясък.
Ръката ми грабна телефона и трескаво избрах номера на болницата. Изгарях от нетърпение, сбърках номера и трябваше да набирам отново. Този път от централата ме свързаха със сестрата на етажа, където беше Велда. Тя тихо ми съобщи, че Велда е прекарала спокойна нощ, все още е в критично състояние, но се подобрява. Не, още не може да бъде посещавана.
Облекчението, което изпитах, беше като от заляла ме прохладна морска вълна. Болниците никога не искат да звучат оптимистично, така че съобщението беше благоприятно. Позвъних на Бърк Рийди вкъщи и го вдигнах от леглото. Той можа само да каже:
— По дяволите, бях на крака цяла нощ. Кой е?
— Майк е, Бърк. Какво става с Велда?
— О, ти ли си. Почакай малко — чух как налива нещо и го изпива, после рече: — Този път прескочи трапа. Ужасно мозъчно сътресение. Ударът е нанесен достатъчно силно, за да я убие, но косата й е образувала дебел сноп под предмета и това е притъпило въздействието. Страхувах се, че може да има счупване на костта, но нямаше. Всичките й жизнени показатели се възстановяват и ще я държим изолирано още един ден.
— Дойде ли в съзнание?
— В около четири часа тази сутрин. Беше само кратко събуждане и заспа отново.
— Кога мога да я видя?
— Може би тази вечер, но не искам никакви разговори. Тя ще бъде замаяна от успокоителните лекарства или ще има адско главоболие. И в двата случая няма да иска да говори.
— С какво е ударена?
— Някой ден ще намерят друго название на така наречения „тъп предмет“. Обаче не е бил твърд като, например, желязна тръба. Затова е имал по-слабо премазващо действие и доколкото съм запознат с обвитите с кожа палки, нападателят е използвал нещо такова. Между другото това писах и в доклада си за полицията — той спря за момент, после продължи: — Мег ми каза, че в другия кабинет е имало мъртвец.
— Бърк, ти не би могъл да му помогнеш. Той наистина беше мъртъв. А Велда беше жива и само това имаше значение.
— Ти си сантиментално копеле, знаеш ли?
— Само реалист, момче.
— Искам да знам за какво е всичко това.
— Ще научиш.
— Надявам се. Ти вече си единственият ми източник на развлечения.
— Не ми трябват развлечения — казах аз. — И, Бърк…
— Да?
— Благодаря.
— Няма проблеми. Ще получиш сметката.
Затворих, направих кафе в кухнята и изядох една кифла, останала от вчера. Когато включих радиото за новините, трябваше да чакам петнайсет минути, за да стигнат до местните и говорителят спомена за убийство с мъчения в кантората на един бизнесмен от Манхатън. Случаят е подследствен и никакви имена не бяха съобщени. Досега жертвата не е идентифицирана.
Тъкмо си бях налял втората чаша кафе, когато позвъни телефонът. Обаждаше се Пат.
— Мисля, че трябва да дойдеш в кабинета ми.
— Какво е станало?
— Ами, най-малкото, разполагаме с идентификация на жертвата.
— И какво още?
— Имаме тук някаква странна компания.