— Благодаря — тръснах аз и му съобщих улицата и номера.
Оставих колата си в гаража. Беше по-лесно да помоля портиера да ми спре такси на улицата и да скоча в него, прикрит от паркираните коли. След двайсет минути влизах в кабинета на Пат. Вече се бе свързал с полицейския участък в Бруклин и организираше хора за нападението.
Вмъкнах се между обажданията и го попитах:
— Проблеми с Брадли имаше ли?
— Изглаждаше зарадван, че се върши нещо. Ще вземе Фъргюсън и Франк Кармъди.
— Кармъди? ФБР още ли се интересува от случая?
— Те са наблюдатели. Нюйоркската полиция устройва примката, а те ще провеждат разпитите, което за мен е окей. Ти ще участваш само благодарение на добрите ни сърца и защото няма начин да те държим настрана. Пази си носа чист, ясно ли е?
— Не ме натискай, човече. Организира ли следене на тайната квартира?
— Никой няма да влезе или излезе от блока, докато ние не разрешим. Готов ли си да тръгваш?
— По всяко време.
Зад мен се появиха Бенет Брадли, Фъргюсън и Кармъди със сериозни лица. Само Брадли не го беше грижа, което за мен бе добре. Брадли ме потупа по рамото и каза:
— Разбрах, че вие сте попаднали на тази следа.
— Имах късмет.
— Кой ви беше източникът?
— Тайна е, мистър Брадли.
— Надявам се да успеем — рече той. — Как ще отидем дотам?
Пат намъкна куртката си и провери своя 38-калибров в кобура му.
— Долу има две немаркирани коли. Сега трябва да прегледам още веднъж нашите позиции. Не забравяйте, че сте наблюдатели. Ние ще свършим активната работа.
Отне му пет минути да очертае каквото искаше на една зелена черна дъска, след това ни изведе оттам.
Казват, че Бруклин не се променя, но не е вярно. Имало е и по-други времена, но сега си е сега и глупостта на прогреса надделява. Околностите се бяха разтворили в комплексите и многоетажните сгради се бяха превърнали в огнища на неприятности, старите се опитваха да запазят каквото имаха, а новите бяха понесени в света на парите, където всичко е бързо чукане, кокаинова еуфория и дупка в земята.
Мислех си, че преди много време съм роден тук. На Менахън Стрийт. Тя сега е погребана под купища отломки, реконструирани по-късно в планина от пясъчно-хоросанов боклук.
Ченгето попита:
— Какво не е наред, Майк?
— Някога живеех тук.
— Кога?
— Преди да се променя.
— Ти си отдавнашен, значи.
— По дяволите, бил съм само на една година.
Ченгето се ухили и тръгна към поста си. Пат свърши с инструктирането на екипа и дойде при мен.
— Това по-добре да е наред — каза той и пипна копчето на джобния си фенер.
Те действаха с абсолютна прецизност, спокойно и подредено. Единият екип проникна през задния вход, друг се струпа на покрива, а горещият взвод влезе през главния вход.
Седях, чаках и нищо не се случваше. Всички излязоха, развързаха бронираните си жилетки и когато отидох при Пат на мястото, откъдето ръководеше операцията, той остави слушалките си и съобщи:
— Двама убити вътре.
— Кои?
— Дявол да ме вземе, ако знам. Хайде да отидем и да видим.
Наистина бяха мъртви. Спокойно мъртви. С никакви големи дупки по тях, само бърз куршум в жизнено важно място — и мъртви. Изстрелът е бил направен със знание, директен и сигурен. Никакви викове. Това, което им се е случило, е станало толкова бързо, че са могли само да издъхнат и да умрат.
И двамата седяха на масата с кафе и меки кифли пред тях. Каквото е станало е било толкова бързо, че не са имали време да реагират.
Убиецът е влязъл през вратата, застрелял е седящия срещу него право в челото, а другия, който е бил с гръб, в тила. Входните рани бяха като от 22-калиброви куршуми, но нямаше изходни и главите изглеждаха странно уголемени.
Пат внимателно огледа телата, гримаса разтегна устата му.
— Виждал съм кухите връхчета на патрона да правят това. Те се пръскат в черепа и създават налягане, което прави чертите дяволски гротескни.
— Не е била кой знае колко безопасна квартирата — отбелязах.
Но сега картината беше малко по-ясна. Двамата мъртви типа са дебнели Пента, добре. Той е бил целта им. Тази работа имаше всички белези на провален договор. Пента е разбрал. Пръв се е добрал до тях. Някъде е попаднал на следите им, последвал ги е до безопасната къща и ги е очистил. Това е, ако са Бърн и Фелс.
На труповете не им трябва много, за да се вмиришат. Миризмата на тези беше започнала да се разнася и когато ни писна, Пат каза:
— Погледни им пръстите.
Краищата им бяха отрязани много чисто.
— Последният подпис — отбелязах.
— Онзи на Ди Сика беше по-добър. Наистина е бил обезумял, когато го е рязал.