— Защо някой ще иска да убие вицепрезидента?
— Никой не може истински да разбере политическото мислене. Какво става на тези равнища не е моя работа, освен когато трябва да се води следствие. Сега събирам факти. Обаче тук има нещо, над което ти трябва да размислиш.
Ето, появи се отново и аз го изпреварих.
— Той не търси мен, генерале.
— Щом казваш. Но някой те търси. Защо?
— Те още мислят, че знам къде е отишъл техният милиард долари.
Думата милиард го спря моментално.
— За толкова пари — каза той, — мисля, че ще прибягнат до много по-сурови методи, за да те премахнат от пътя. Къде си сега?
— В кабинета на Пат. Не бих могъл да бъда на по-безопасно място.
— Ясно ти е, разбира се, че си уязвим. Видя ли таблоида по вестникарските щандове?
— Купих си го на път за вкъщи.
— Тогава всеки, който знае за истинската ти връзка с Велда, може да има и втора мишена. Провери ли при нея?
— Не, смятах, но…
— Препускай, Майк. Това момиче трябва да бъде под непрекъсната охрана. Вицепрезидента го пазят, парите винаги могат да чакат, но не позволявай да убият това момиче. Като начало тя е първопричината да бъдеш въвлечен в това, така че не го забравяй.
— Окей, генерале, разбрано.
Той затвори, преди да успея да му кажа „дочуване“.
Пат ме гледаше, като изгълта два аспирина с чаша вода. Смачка чашата си в ръцете си и я хвърли в кошчето. Часовникът на стената показваше пет минути след полунощ.
— Вече е утре, момче. Мисля, че трябва да поговорим.
— И ти ли го чувстваш? Той кимна.
— Всичко се затваря, а аз съм скръстил ръце. Започна като убийство на един никой в твоя кабинет, а вече сме затънали във всякакъв вид лайна. Зад другия ъгъл ти флиртуваш с Ледената лейди, като ме оставяш на студено. Така че нека съберем парчетата. Рано или късно ще ме попитат за твоята роля и защо те толерирах, така че бих искал всичко да се изложи просто и ясно, за да се измъкна от затрудненията и отново да се насоча към пенсията си. Хайде, нека го направим.
Разговори. Измъкнах се от стола и отидох до прозореца. Няколко капки дъжд удариха по стъклото и бавно запълзяха надолу, като постепенно се просмукаха от нюйоркската мръсотия. Разговори. Само звуци, докато нямат смисъл. Обърнах се и се вторачих в Пат. Беше се настанил в стола зад бюрото си и бавно сгъваше ръце зад главата си. Опря крака на кутията с инструменти и се облегна назад изтегнат, в очакване да заговоря.
Когато видя, че се усмихвам със стиснати зъби и дръпнати устни, започна да се мръщи, защото разбра, че нещо е станало. Взех телефона. Обадих се на Кандейси и й казах да дойде при нас веднага. Тоя път се ядоса и настоя да й кажа защо. Отговорих, че е защото иска да стане президент, ето защо и тя повече не спори с мен. Отидох при кафеварката, налях си една изветряла чаша и насипах достатъчно подсладител за да не си личи, после седнах на ръба на бюрото.
Пат никак не ме пришпорваше. Взех списание за ръчно бойно оръжие от октомври 1988 и прочетох статия, озаглавена: „Убиецът: кой, кога, къде, защо“.
— Имаш ли по-нов брой? — попитах го аз. Той поклати глава.
Тъкмо започнах да чета обявленията, когато влезе Кандейси. Беше пощуряла, любопитна и хубава и Пат свали ръцете си и се наведе напред, като чакаше какво ще кажа.
— Ти си на вярна следа, Пат.
— Какво?
— Как така не си изпратил тая кутия с инструменти на домакина?
— Защото е доказателство, затова — той се наведе, взе кутията и я сложи на бюрото.
— Хайде, разправяй.
Отново придобих оня странен вид.
— Тя не беше от жилището му. Беше спомен. Направил я е баща му — поглади дръжката на едно длето и го върна обратно. — Знаеш какво е странното тук, нали?
— Разбира се — отговорих. — Той не е имал никакви спомени за миналото си, освен за кутията. Закарали са го в къщата на майка му. Не я е познал, но е забелязал кутията и просто я е взел. Никога не е казал защо, освен една дума. Мисис Ди Сика съобщила, че той е промълвил „Тате“ и нищо повече.
— Майк, моля те — прекъсна ме Кандейси, — говори по същество.
— Когато са му разбъркали мозъка, влязъл е в болница. Майка му е събрала неговите неща и ги е занесла в къщата си. Тази кутия беше в апартамента му. Когато отново я е видял след изписването, нещо е щракнало в главата му. Нещо, което е оставило достатъчно силен отпечатък, за да не бъде изтрит напълно.
Изсипах инструментите върху бюрото на Пат, разгледах внимателно всеки един, след това ги отстраних. При тях нямаше нищо нередно. Значи трябваше да е самата кутия. Конструкцията беше здрава, от ръчно обработени два сантиметра дебели полирани чамови дъски с фина дърворезба. Дебелата два и половина сантиметра дръжка, която минаваше над цялата дължина на кутията, в средата се бе изгладила от постоянна употреба и имаше хитри нарези, които ставаха по-дълбоки в краищата. Кутията беше нещо повече от хранилище за инструменти. Бе нещо лично, чийто майстор е бил не само дърводелец, но и изкусен занаятчия.