Но проклетото нещо беше цялото от плътно дърво. Никакви скрити отделения, никакви тайни места не можах да открия.
Но скришните места не трябва да се забелязват. Затова ги и правят — да останат невидяни.
Обърнах кутията и изследвах инициалите В. Д., опипах жлебовете с края на пръста си и проверих, дали съответстваха на страничните. Нищо. Нито едно нещо не беше по-особено.
Пат придобиваше обезкуражен вид. В очите му имаше отвращение и той вдигна ръка към устата си с отегчен жест.
Кандейси още хранеше някакви надежди. Очите й не изпускаха кутията и когато я поставих обратно на бюрото, след като свърших изучаването й, тя все още не можеше да вдигне поглед от нея. Беше се хванала за думите ми и виждаше в нея президентството, защото й бях казал, че ще го направя.
Пат изрече:
— Надявам се, че не е игра, момче.
Погледнах към празната кутия, като се чудех какво да отговоря, когато видях нещо, което не си беше на мястото. Рисунъка на дървесните линии по дъното беше типично боров, на чист бор без съкове. Отново взех кутията и погледнах тази част от чист, безсъков бор.
Рисунките не бяха същите. Близки, но не еднакви.
Имало е всеизвестен възел на едно въже, който никой не е можел да развърже, докато се е появил дръпнат момък, който грабнал меча си и с един удар приключил въпроса.
Взех чука, обърнах кутията и с един удар разбих дъното. Не си направих труд да видя колко фино или изобретателно е вградена дъската в кутията… Само издърпах плика и три големи стодоларови банкноти от началото на века, все още заплащани от банката в злато. Протегнах банкнотите на Пат, плика на Кандейси.
Лицето на Пат беше съвършено безизразно. Погледнахме Кандейси, която отваряше плика и измъкваше от него два написани на машина листа хартия. Тя бързо им хвърли поглед и очите й внезапно се разшириха. След това обърна страниците към нас, за да ги видим.
— Кодирано е. Целият текст е кодиран.
Обърнах се.
— Пат…?
Нямаше колебание.
— Да се обадим на Рей Уилсън. Може да нагласи компютрите и да опита да направи нещо.
— Разшифроването не е толкова лесно — въздъхна Кандейси.
— Рей може да се потруди няколко часа над него преди да го изпрати на експертите във Вашингтон. Във всеки случай им пратете копие, но Рей трябва пръв да започне работа по него — той се протегна към телефона и започна да набира Уилсън.
— Майк…
— Да?
— Мислиш ли, че е онова?
— Какво друго би могло да бъде?
— Ако можем да открием това скривалище…
— Не храни прекалено големи надежди, бебче. Ще намериш само кокаина. Няма да има никакви следи към продавачите и купувачите в момента. Ще получиш нещо като мощна неексплодирала бомба от Втората световна война. Става само за унищожение. Отнемаш му потенциалната разрушителна сила, след това всичко се връща по местата си. Възстановява се статуквото. Няма смисъл предишните собственици да чакат стоката да се появи или да тръгнат да я търсят. Край.
— Но още не сме я намерили.
Усетих, че стомахът ми се свива, и викнах:
— Да се продъни в ада!
Пат ми махна да спра, но не му обърнах внимание и излетях оттам като метеор.
11
Дъждът вече бе започнал да се усеща. Не беше чистият дъжд, от който лесно можеш да се отърсиш, а лепкава влага, миришеща на бетон и асфалт. Такъв дъжд скрива нещата, които искаш да знаеш и зарежда всичките ти нерви с досадно безпокойство.
Жълто такси с жена-шофьор спря и се вмъкнах вътре, като й дадох адреса на болницата. Очите й скокнаха към огледалото за обратно виждане.
— Бърза помощ ли ви трябва?
— Точно така.
— Разбрано, господине.
Тя се вмъкна в трафика и здравата натисна педала. Успя да мине на първия светофар, влезе в колоната и кара на зелено по целия път до завоя. Там влезе на червено, засече един камион и се вмъкна в рампата бързо и точно като линейка. Подадох й десет долара и не поисках ресто.
Болестите и произшествията никога не секват в един голям град. Беше истинска кървава нощ в приемната, с червени пръски по стените, следи, начертани по коридорите, размазани там, където стъпалата са се плъзгали в лепкавата каша. Ранените, които можеха да вървят, бяха обградени с носилки и колички, и моят къс път към Велда бе блокиран.