Вместо да се опитам да си пробия път, изтичах по коридора, като следвах стрелките към главните асансьори. Минах покрай дузина хора, лекари и сестри, но тичането е обичайно за една болница и никой не ме спря. Беше дълго след часа за посещения и ако в този час си там, значи ти е разрешено да бъдеш.
На редицата имаше три асансьора и всичките бяха на горните етажи. Не бях склонен да чакам, намерих стълбището и хукнах нагоре през две стъпала. Спрях на площадката на третия етаж, въздухът сякаш бе спрял в дробовете ми. Заставих се да дишам по-спокойно и след трийсет секунди се нормализирах. Ако така диво тичам нагоре по стълбите, от мен нищо няма да остане, а не можех да си го позволя.
Когато стигнах на нейния етаж, влязох през стоманената противопожарна врата в коридора и вълната на спокойствие беше като нежна облекчаваща целувка. Сестринското гише беше отляво, връхчето на бялата й касинка се полюшваше зад него. Някъде звънна телефон, някой му отговори. По средата на коридора до стол стоеше униформен полицай, облегнат на стената и четеше вестник.
Сестрата не вдигна поглед, така че минах покрай нея. На две от стаите вратите бяха отворени и в полумрака виждах телата на пациентите, дълбоко заспали. Следващите две стаи бяха затворени, тази на Велда — също.
Докато изминах три метра ченгето нищо не каза, след това се обърна и ми се намръщи. Беше нов в нощната смяна. Нарочно дръпна ръкава си и подчертано явно погледна часовника си, сякаш за да ми напомни кое време е.
Нямаше смисъл да се правят вълни, като нямаше вода. Попитах:
— Всичко наред ли е?
За секунда въпросът сякаш го смути, след това кимна.
— Да, разбира се.
Можех само и аз да му кимна, сякаш беше глупаво да питам и го оставих пак да си се обляга на стената с удобно кръстосани крака. Когато се промъквах покрай гишето, сестрата вдигна поглед, позна ме и се усмихна.
— Мистър Хамър, добър вечер.
— Как е моята кукла?
— Отлично, мистър Хамър. Доктор Рийди беше днес при нея два пъти. Смениха й превръзката и една от сестрите даже й помогна с козметиката.
— Става ли вече?
— О, не. Докторът засега иска да я държи в пълен покой. Поне още няколко дни няма да може да се движи — тя замълча, като внезапно осъзна кое време е. — Не сте ли дошли малко късно?
— Надявам се, че не — нещо ме безпокоеше. Нещо ме човъркаше, и не знаех какво е. — Нещо нередно на етажа?
Тя беше изненадана.
— Не, всичко е напълно спокойно, слава Богу — на бюрото й звънна малък сигнален часовник и тя погледна своя. — Ще се върна след малко, мистър Хамър…
Бях разбрал какво е. Ченгето също бе погледнало часовника си, който бе Ролекс Ойстър — голям, дебел, скъп часовник, какъвто уличните ченгета не носят на дежурство. Но истинският гвоздей бяха обувките му. Бяха по правилата — черни, но трендафори. Кучият син беше фалшив, но палката му ще е истинска, и това под нея — също.
Попитах:
— Откога онова ченге е пред вратата й?
— О… Пристигна преди около петнайсет минути.
Беше с два часа по-рано от времето за смяна.
— Видяхте ли другия да му предава дежурството?
— Ами не, но може би си е бил отишъл…
— Те винаги слизат долу с тези асансьори, нали?
Тя кимна, в очите й се появи ужас. Мигновено схвана нещата и попита спокойно:
— Какво да направя?
— За какво ви повикаха?
— Имам пациент, който трябва да получи лекарство.
— Къде са другите сестри?
— Мадж е в почивка. Аз поемам отделението, когато тя слиза.
— Добре, вървете при пациента си и останете там. В коя стая е той?
— Последната отдясно.
— Ще ви повикам, когато ми потрябвате. Дайте ми телефона и тръгвайте. Не се обръщайте назад. Дръжте се както обикновено.
Тя приглади косата си, заобиколи ъгъла и закрачи по коридора. Не се обърна. Дръпнах списъка й с болничните телефони така, че да го виждам и избрах болничната охрана. Телефонът звънна осем път и никой не отговори. Обадих се на телефонистката, опита и тя. Накрая каза:
— Ще включа кода им, сър. Пазачите може би са на обиколка.
Или лежат някъде по гръб.
Над главата ми кодовата система започна да писука тихо всеки няколко секунди.
Затворих и набрах кабинета на Пат. И него го нямаше. Спомних си, че се опитваше да се обади на Рей Уилсън и поисках от телефонистката да ме свърже с офиса му. Този път го намерих.
— Пат, нямам време за разговори. В болницата съм и всичко се скапва. Има фалшиво ченге пред вратата, така че истинският полицай е някъде долу. Опитват се да отмъкнат Велда. Ако искаха да я убият, вече щяха да са го направили. Намери там няколко коли и никакви сирени. Подушват ченгетата и могат да я убият.