— Движат ли се? — вмъкна Пат.
Чух колела да се търкалят по плочките и погледнах косо зад стената. От последната дясна врата излизаше празна носилка, бутана от човек в униформа на санитар.
— Движат се. Размърдай си задника!
Затворих и излязох в коридора, като свирнах през зъби. Човекът, който буташе носилката, спря и започна да оправя одеялата. Натиснах копчето на асансьора, погледнах към ченгето, което също ме гледаше и му махнах. Фалшивото ченге също ми махна.
Когато асансьорът спря, влязох, изчаках вратата да се затвори и натиснах стоп-бутона. Стоях и се надявах типът с носилката да не забележи светлината под вратата. Гумените колела изтупкаха малко по-силно, минаха край асансьора и когато вече не ги чувах, натиснах „Ръчно отваряне“ и застанах, втренчен в празния коридор. Свалих си шапката, пуснах я на пода и извадих пистолета си от кобура. В цевта имаше патрон и предпазителят беше вдигнат. Сложих пръст на спусъка и погледнах по коридора.
Мъжът в униформа на санитар стоеше там с автомат АК 47 в ръцете и следеше и двата края на коридора. Стоеше по-ниско от мен и когато бързо се обърна, сакото му се разтвори и ми се стори, че носеше бронирана жилетка. Половината носилка стърчеше навън от вратата на Велда и пред очите ми излезе навън и я видях завързана за нея. Мъжът в униформа излезе с полицейски 38-калибров пистолет в едната ръка и с адски огромен автомат в другата. Без подкрепа бях напълно безпомощен, превъзхождаха ме по оръжие и нямаше никаква възможност да ги нападна, без да изложа на опасност живота на Велда.
Тихи къси кодови писукания още се разнасяха по коридора. Охраната не се обаждаше.
Този път нямаше напразни движения. Двойката караше носилката в обратна посока и разбрах, че се насочват към изхода на „Бърза помощ“. Санитарят зави автомата си с чаршаф, униформеният сложи пистолета си на носилката до Велда, а автомата скри някъде пред него.
Влязох обратно в асансьора, изчаках вратите да се затворят, натиснах копчето за партера и се надявах, че никой друг няма да влезе. Като всички болнични асансьори този също минаваше цяла вечност покрай всеки етаж. Преди да спре вдигнах шапката си от пода и скрих с нея пистолета си. Излязох. Този път не тичах. Количката трябваше да се движи с обикновена пешеходна скорост за да изобразява рутинни действия и ако бързах, можех да я срещна извън зданието. Нямаше никаква възможност тази игра да спре без някаква стрелба, затова не исках никой да се пречка. Виждах пред себе си входа на приемната за бърза помощ и асансьора, от който трябваше да излязат. Сега имаха две възможности: да минат през тълпата, като рискуват някой да забележи оръжието им, или да се насочат към вратата за пешеходци, където стоях. Тя не беше направена за носилки, но имаше рампа за инвалидни колички и с малко жонглиране една носилка би могла да премине.
Излязоха от асансьора точно когато прекрачих навън и вече се чувствах по-добре. Те се обръщаха към пешеходната врата, а аз ги чаках отвън в тъмното. Имах броени секунди да определя вероятната им посока и да намеря прикритие. Пешеходната пътека извиваше надолу към улицата, но местата за паркиране пак бяха заети от колите на нощните дежурни и те не можеха да приемат сакат пациент. Ако не бяха запланували подвижен фургон или пикап, всякакъв друг транспорт би трябвало да е много по-надолу и не се виждаше от мястото, където стоях.
Минах по пътеката, стигнах до паркираните коли и излязох на улицата зад тях. Вратата на болницата се отвори навътре. Мъжът в униформа на санитар излезе пръв с автомата под мишница, покрит с някаква дреха. Той не снемаше очи от района пред себе си, като с една ръка провираше носилката, а другият я буташе отзад. Накрая я измъкнаха и сега фалшивото ченге държеше огромния си автомат в ръка, а 38-калибровия пистолет — готов да бъде грабнат.
Да се рискува с изстрел беше безумие. Те бяха нащрек, добре въоръжени и вероятно ловки с оръжието си. Сигурно бяха предвидили начин да се измъкнат ако акцията им бъде прекъсната и убийството на Велда би било част от играта. Би трябвало да направя два отлични изстрела при първия опит с два метра разстояние между двете мишени в полумрака от доста далече и не бях толкова добър, че да опитвам.
Носилката измина страничния път и двамата я затътриха към завой, който я отдалечаваше от болницата. Те все още гледаха пред себе си, все още бяха готови за действие. Оставих ги да минат покрай мен зад колите и когато отминаха на десетина крачки тръгнах с тяхната скорост.
Една кола се появи на платното и моментално освети цялото пространство. Снопът светлина падна върху носилката, но двамата мъже продължиха да се движат нормално. Влязох между паркираните коли и оставих колата да отмине. Беше седан без знаци с жена зад кормилото. Сякаш бе изминал час, но всъщност бяха изтекли само няколко минути.