— Лоша?
— Не е добра.
— Добре. Ще си сменя бельото — казах аз. След добрата новина от болницата нищо не можеше да ми развали деня.
Неделя сутринта в Ню Йорк не прилича на никое друго време. От зазоряване до десет часа градът е като нероден зародиш. Съществуват слаби звуци и размърдване, които едва се забелязват, след това се появяват леки движения и възникват форми, но нищо не се случва. Това е време, през което бързо и спокойно можете да отидете навсякъде поради необичайната пустота.
Самотният таксиджия, който ме взе, скоро завършваше смяната си и за щастие не искаше да говори. Закара ме до сградата на Пат, взе ми парите, щракна бутона на надписа „Не работи“ и се върна в града.
Неделята се бе просмукала даже в полицията. На партера беше време за кафе и понички и работеше минимален екип. Всички бяха дружелюбни, в това число и сержант Клаус, който ми намигна и каза, че капитан Чеймърс и компания ме чакат горе.
Пат беше в коридора когато излязох от асансьора и, без да каже дума, ме поведе към кабинета си. Като затвори вратата, рече:
— Ти заяви, че не познаваш човека, който беше убит.
— Така е, не го познавам.
Пат нещо го бе прихванало и беше бесен.
— Сигурен ли си?
— Слушай, Пат, за какво става дума? Казах ти, че не го познавам.
— Това е момчето, което разнася поръчки от един магазин за канцеларски материали и ти е донесъл за одобрение няколко бланки.
— Велда се занимава с тези неща.
— Човекът се е обадил в магазина и е казал на шефа си, че поръчката се одобрява и трябва да се изпълни.
— Значи затова е бил на бюрото ми. Казаха ли ти времето?
— Било е около десет и двайсет.
— Това изяснява нещата.
— Но има и още нещичко.
— О!
— Името му е Антъни Ди Сика. Говори ли ти нещо?
Поклатих глава.
— Значи някъде е премахнал частицата „Ди“ от името си.
— Така изглежда.
— Това обяснява инициалите В. Д. на оная кутия. Трябва да е била на баща му. И така, докъде стигнахме?
— Имаме досие за него в Ню Йорк. Два пъти е затварян за дребни престъпления преди петнайсет години. Слаба работа, но поне има досие. Успяхме да измъкнем тези данни, когато проучвахме шофьорската му книжка.
— А някакви отпечатъци?
— Онези отрязани пръсти се върнаха от лабораторията тази сутрин. Снехме им отпечатъците и ги пуснахме в компютрите.
— И какво мислиш, Пат?
— Обикновено се оправяме с нашите убийства без някой да ни се бърка. А сега внезапно се проявява височайш интерес… от кабинета на областния прокурор.
Свих рамене.
— Значи има право.
— Това не е общо правило, момче. Когато се върнах тук, вече беше дошло нареждане. Онази бележка остава поверителна, докато областният прокурор реши да я оповести. Струва ми се, че това, което ги е разтърсило, е подписът Пента. По дяволите, не би могло да бъде друго.
— Какво обяснение ти дадоха?
— Дадоха ми куп лайна, това е. Вдигнах страшна врява горе, но когато инспекторът ти казва да приемеш нещо, ние го приемаме.
Приятелски потупах Пат по рамото.
— Ако ония катерички искат да си играят игрички, нека си играят. Един такъв смахнат случай може да породи някои доста интересни заглавия.
— Похватите им вонят, Майк — той помълча, после ми хвърли изпитателен поглед. — Споменавал ли си за оная бележка някъде?
— За пръв път участвам в нещо, при което глутницата новинари не е по петите ми. Покрай уикенда и офиса ми на осмия етаж, където не би могъл да побереш онези момчета, това беше едно дяволски спокойно убийство. Колко други станаха последната нощ?
— Четири в Манхатън.
— Значи сме се загубили в навалицата.
— Не за дълго, момче, не за дълго. Просто подушвам как това ще се пукне като загноял зъб.
— То е необяснимо.
— Необясним ми е задникът. Почакай, докато видиш кой иска да се срещне с теб.
— О!
— Имаме нов помощник-областен прокурор и тя иска да говори с теб. С нея е и някой от губернаторския кабинет в Олбъни. Той има доста тежичко писмо на хартия с релефна щампа, което изисква да му оказваме пълно съдействие.
— И го получава.
— Разбира се — призна Пат. — Хайде да вървим при твоя неприятел.
Град Ню Йорк има многобройни помощник-областни прокурори, но не са подредени по ранг или старшинство, така че всеки един изглежда като важна клечка в системата. Кандейси Еймъри далеч не беше клечка.
Бе висока аристократична блондинка с лице на фотомодел и тяло, което не беше създадено надве-натри. Всяко късче от нея бе грижливо обработено и когато се движеше, разбираш, че танцува, и кара ски, и може да се гмурне на петдесет метра дълбочина с леководолазен апарат. Видът й на момиче с високи гърди отразяваше реалността, подчертана от костюм така драматично-небрежен, ушит по такава ефектна кройка, че просто вонеше на пари, които могат да купят каквото поискат.