— Ние имаме приблизително еднакви размери. Мога да я снабдя с всичко необходимо.
Канех се да възразя, но Пат ме спря.
— Приеми това, Майк. А и можеш да купиш по пътя каквото ти трябва от всеки магазин. Не бих те съветвал да се връщаш в апартамента си. Имаш ли пари в себе си?
— Достатъчно — отговорих.
— Колко патрона имаш за твоя четирийсет и пет калибров?
— Два пълнителя.
— Вземи една кутия.
— Кого се предполага да убивам, Пат?
През секундата, с която той забави отговора, пред очите ми възникна бележката. Умираш, задето ме уби.
— Сигурен съм, че ще намериш някого — пошегува се Пат.
Бърк Рийди беше сменил превръзката на Велда и й помагаше да оправи косата си. Под грима следите от оцветяването бяха почти изчезнали и подутината около окото й беше силно намаляла. Устните й бяха придобили естествените си размери и пълнота. Седнах на ръба на носилката и сложих длан на бузата й.
— Как си, бебче?
Усмивката й започна преди да отвори очи, после каза:
— Поне не съм бременна.
— Умна мисъл.
— Животът около теб никога не е скучен, Майк. Опасен, но никога скучен.
— Съжалявам, котенце — пръстите ми леко докоснаха краищата на косата й.
— Бърк не пожела да ми каже какво е станало.
— Какво си спомняш?
— Бях заспала. Докторът ми беше дал приспивателно. Имаше сякаш някакъв шум, който ме събуди, разбрах, че в стаята има някой, но помислих, че Бърк се е върнал. След това игла се заби в ръката ми и заспах отново. Имаше изстрели. Наистина си спомням изстрелите, но те бяха част от съня ми — очите й забележимо се присвиха. — Бяха изстрели, нали?
— Двама типа, които искаха да те отвлекат, бяха убити.
— Ти ли?
— Аз раних единия в ръката, но Пат го довърши. Снайперистите очистиха другия.
— Майк… Защо мен?
— За да ме ядосат, мила. Още си мислят, че могат да изстискат от мен сведения, които никога не съм имал и взеха теб.
— Какво е станало?
— Вече знаем какво искат. Затова се махаме от сцената, докато събитието приключи.
— Откога си започнал да премълчаваш, Майк? — гласът й звучеше сърдито.
— Откакто някой трябва да те пази, кукличке. Сега замълчи и приемай нещата такива, каквито са.
Наведох се напред, взех главата й с двете си ръце и я целунах по устата. Тогава ръцете й се вдигнаха, обвиха се около мен и устните бяха меки и нежни, пълни с топлина, която толкова много ми бе липсвала.
Зад мен Кандейси леко се изкашля и аз пуснах Велда. Бърк и бе дал ново приспивателно и започваше да става сънлива. На ръката на Кандейси висеше друг гащеризон.
— Остави ме сега да я облека рече тя. — След това ще бъде готова за пътуването.
Кимнах и излязох като затворих вратата наполовина. Пат беше на телефона, две нови цивилни ченгета бяха влезли в стаята, а другите трима отново се бяха навели над картата.
След пет минути Кандейси излезе и тихо затвори вратата.
— Приготвила съм куфар с необходими неща и малко бельо. Обувките ми ще й бъдат малко големи, но няма значение.
— Благодаря, много съм ти признателен.
— Видях как я целуваш.
— Ние сме стари приятели.
— Глупости. Защо просто не си кажеш, че я обичаш?
— Защо момичетата винаги мислят…
— Защото сме ревниви, Майк. Когато едно момиче не е влюбено, ревнува всички, които са.
— Знаеш ли…
Кандейси сложи пръст на устните ми.
— Не казвай някоя глупост, голямо момче. Имахме малко щури моменти и беше хубаво. Лудо, но хубаво. Разбираш, че то за нас никога не би могло да продължи дълго.
Ухилих й се и леко я тупнах по ханша.
— Обади ми се, когато смахнатите те притиснат до стената.
— Кога ще стане това?
— Когато станеш президент, хлапенце.
Пат хвърли остър поглед към мен, когато изрекох тази дума и двамата си спомнихме, че все още някъде в картината стоеше Пента. Той се канеше да премахне вицепрезидента на Съединените щати, но първо трябваше да свърши една своя работа.
12
Пътешествието на север започна преди разсъмване. Началото беше пътуване в полицейска кола до местния полицейски участък, прехвърляне в кола без знаци, в която се бяхме проснали на пода отзад, завършило в Четвърти участък с промъкване в друга кола, незабележимо покрай щъкането на автомобилите, които идваха и си отиваха наоколо.
Сега караше Фъргюсън, а аз седях на задната седалка с главата на Велда на рамото ми, докато двете други коли висяха след нас на няколкостотин метра, заети от местните служители на бюрото. Фъргюсън ги познаваше всичките и ме уверяваше, че са добри мъже.
Пресякохме моста, насочихме се на север и хванахме магистралата на щата Ню Йорк при Съфърн, като спазвахме ограниченията на скоростта, докато охраняващите ни коли играеха малки игрички за да се уверят, че никой не ни следва. При нашата скорост почти всички ни задминаваха и продължаваха напред или завиваха на изходните пунктове.