Всички коли имаха радиовръзка и когато стигнахме до Кингстън, всички излязохме от магистралата и заредихме с бензин. Намерих магазин, в който си купих нужните ми дрехи, джобно фенерче, допълнителни батерии и кутия патрони за пистолета си. Когато отново се качихме в колите, поехме по път 28, който отиваше на северозапад и практически се оказахме сами на шосето.
Сега бяхме в задния двор на Фъргюсън. Той знаеше къде отива. Преведе ни покрай Тремпър, през Финикия и след няколко мили съобщи по радиото на другите коли, че завива, ще продължи половин миля и ще спре, докато те трябва да направят същото на четвърт миля по-нагоре. Ако някой ни следеше от голямо разстояние, щеше да бъде забелязан, когато се отклонява от главния път.
Той спря на алея, покрита с глинени плочи, носещи белезите на продължително, но не много често използване. Когато спряхме, изчакахме пълни петнайсет минути, преди да ни кажат, че всичко е чисто, след това продължихме бавно напред, минахме по едно дясно отклонение на още половин миля, после излязохме от горите, които ни бяха заобикаляли на тревиста равнина и пред нас се показа къщата и скалистите оголвания, които представляваха естествени постове за охрана.
Велда бе спала през повечето време. Сега действието на приспивателното привършваше и тя се събуждаше в ново обкръжение и съзнавайки, че тялото й е сглобено както трябва. Фъргюсън извади багажа ни и отвори хижата, докато аз измъкнах Велда от колата и я изправих на крака. Тя се олюляваше и се вкопчи в ръката ми като правеше внимателно всяка стъпка.
— Ще успееш ли сама или да те пренеса?
— През прага ли? Стиснах я.
— Смятам, че си достатъчно силна да го прескочиш.
Лакътят й ме мушна в ребрата.
— Едно момиче винаги може да се надява.
Усмивката й отново бе закачливо крива и разбрах, че вече оздравява. Беше отново моето момиче, красивата кукла с кестенява коса като на паж, от която една част сега беше отрязана. Красавицата с грациозно тяло, която още имаше цветни сини и лилави сенки около едното око. Жената-удоволствие с пищен ханш и пълни гърди, която едва не изгубих.
— За какви мислиш, Майк?
— Не е възможно да ти кажа — заявих и леко й се изсмях.
Но всъщност не трябваше да й казвам — вече знаеше. Насочих я към голям, мек фотьойл, настаних я удобно и отидох да помогна на Фъргюсън и другите да приготвят къщата.
Двама от хората на агенцията, които сякаш никога нямаха какво да кажат, разтовариха имуществото си — големи термоси с кафе, манерки с вода, опаковки с храна и обвиха всичко със своите непромокаеми наметала. Всеки имаше кобур отстрани и пушка Колт AP–15A2 с кухина за 223-калиброви патрони — скорострелна, точна пушка с убийствени възможности. Всеки беше снабден с нощен визьор. Метално сандъче съдържаше резервните пълнители. Когато свършеното ги задоволи, закрачиха към скалите. Нито един от тях не бе проронил дума.
Фъргюсън влезе откъм кухнята и ми подаде връзка ключове.
— Оставям колата си отзад, в случай че ви потрябва. Скрита е, заредена е с гориво и е насочена напред, за да можете евентуално бързо да заминете.
— Защо ще ми е да го правя?
— Просто предпазливост — той измъкна портативен радиотелефон от джоба си, натисна му копчето и повика:
— Номер едно, проверка.
Радиото отговори:
— Първи, проверка.
— Номер две, проверка.
— Втори, проверка — повтори радиото.
Той изключи апарата и го остави на масата.
— Имате връзка с двата поста охрана за непредвиден случай. И, за Бога, пазете радиотишина колкото е възможно повече. Нека те да ви дадат знак за тревога, ако е възможно. Защото когато тяхното радио приема и други уши освен техните могат да чуят.
— Разбрано — отговорих аз. — Телефонът тук работи ли?
— Да, но лошото е, че е дуплекс, така че стойте далече от него.
— А как е с телевизията?
— Имате късмет. Прекараха връзка насам миналата година, така че забавлявайте се с трийсет канала. Всичко друго работи, имате достатъчно храна, бира и тоалетна хартия. Искаш ли цигари?
— Престанах да пуша.
— Тогава живейте си, приятелчета. И бъди мил с дамата.
— Направете ми услуга, Фъргюсън.
— Каква?
— Накарайте Пат да ми се обади, когато веселбата свърши.
Фъргюсън протегна ръка и аз я поех. С думите „Разбира се, Майк“, той излезе навън с другите. Моторите на двете коли забръмчаха, след това бавно заглъхнаха в далечината.