— Ще почакам, докато си изядеш яйцата.
Преседяхме още един ден, като гледахме постоянния поток на телевизионните новини на всеки кръгъл и половин час. В тях нямаше нищо. От метеорологичната служба съобщаваха, че към нашия район се придвижва студен фронт и можем да очакваме ранни слани тази есен.
В четири без десет телефонът иззвъня отново. Пат обяви:
— Първата кола е потвърдена.
— Кога навлизате?
— На път сме, момче.
— Някакви проблеми?
— Само политически. Б. Б. ще заглади нещата.
Чух щракване и заглъхване на гласа на Пат.
— Много добре. Доскоро — затворих аз. Исках да кажа още нещичко на другия от линията, но се отказах.
Велда седеше на ръба на стола си.
— Започва ли се?
— Брадли и Кандейси Еймъри са намерили мястото. Пат спомена, че има политически проблеми.
— Какви?
— Не каза, но ми прилича на разправия между агенциите. Бенет Брадли се готви да я оправи, а той е дяволски добър дипломат. Удар като този е толкова голям, че всеки иска парче от баницата.
— По дяволите — каза тя, — могат ли да го объркат?
— Могат да развалят кефа на шефовете.
— Какво можем да направим?
— Да чакаме… И да се надяваме, че ще успеят да се разберат.
Тя ме погледна много сериозно и прехапа долната си устна.
— Не се очакваше да протече така, нали?
— Не.
— Има нещо тревожно. И ти го усещаш, нали?
Кимнах. Беше като в онази първа събота, когато започна всичко. Беше начинът, по който големият град, който бе толкова далече, можеше да поглъща жертвите си и да прави да изчезнат без някой да забележи или да го е грижа.
Сянката на планината отново се спускаше.
Приготвих кафе и сандвичи за момчетата навън, бързо ги повиках и Еди дойде, взе вечерята за двамата и се върна към своето бдение. Велда и аз хапнахме набързо и се върнахме до телевизора като останахме на местния нюйоркски канал. До сега нищо не бе станало.
В девет часа прогнозата за времето се сбъдна. Студеният фронт бе дошъл по разписание и се почувства. Велда дръпна одеялото до брадата си и потрепери.
— Искаш ли да запаля огън?
— Би било чудесно.
Събрах дървата, наредих ги на железните подставки и пъхнах малко рехави подпалки под тях, като подредих всичко много акуратно.
— Глупаво е — пророних аз.
— Защо?
— Да се опитваш да си създадеш уют, когато проклет убиец си играе с теб.
— Това е негова игра, Майк.
— Мръсникът не е трябвало да оставя онази бележка.
— Трябвало е.
— Защо? Обясни това. Защо?
— Майк… Как си го убил?
Изправих се и се огледах около камината.
— Виждаш ли туба със запалителна течност някъде?
— Не. Не ми отговори.
— Зарежи това.
Погледнах от двете страни на огнището.
— Използвай вестниците — каза ми тя.
Те бяха грижливо подредени до стената — около двуседмично количество на Ню Йорк Таймс. Грабнах няколко броя, клекнах и започнах да късам страниците, да ги свивам на цилиндър и да ги пъхам между подпалките.
Използвах един брой, измъкнах втори и почти бях откъснал първата страница, когато това нещо ме бодна от страницата — снимка на две колони на лице, което не бях виждал от четири години и придружаваща я статия, озаглавена: „Франсиско Дювал умира днес.“
И сега Франсиско Дювал вече беше мъртъв.
— Какво има, Майк?
— Най-после са екзекутирали Дювал.
Тя взе вестника от ръцете ми и прочете статията.
— Четири години е обжалвал смъртната присъда. Най-после са приключили.
— Моите показания бяха решителни за процеса. Помниш ли?
— Присъдата е потвърдена. Бил е преднамерен убиец.
Отново взех вестника и се вторачих в снимката. Ако не го познаваш лицето би изглеждало безизразно, защото зад плътната маска на гъста, заострена черна брада и буен кичур коса, паднал на челото му, имаше ярост и омраза, които бяха изригнали в четиринайсет убийства. Очите изглеждаха безразлични, но в съда пламтяха и изгаряха всеки, който го обвиняваше.
Когато застанах на свидетелското място за да го позная, те се опитваха да ме изядат жив. Седеше там набъбнал от сдържан бяс без да го е грижа, че това, което казвам, е истина, а че удоволствието от убиването му се отнема. Трябваше да го застрелям вместо да го повалям в безсъзнание когато извърши последното си нападение на момичето, но тогава не знаех кого арестувам.
Когато напуснах свидетелското място, той каза много тихо:
— Ти ще умреш, Хамър. Аз ще те убия. Хората от пресата чуха това и двама дори го съобщиха.
Велда наблюдаваше лицето ми, докато изучавах снимката. Усетих как се стягам когато си спомних тихия глас на Дювал. Стиснах зъби толкова силно, че ме заболяха челюстите и тя попита: