Никога не би могъл да наречеш Кандейси Еймъри Кенди. Може да ти се прииска да целунеш чувствеността на тези пълни устни, докато ти мине през ума, че това би могло да бъде като да си лепнеш езика върху леден плъзгач на шейна, откъдето не можеш да го измъкнеш.
Бих искал някой ден да я пипна съвършено объркана и да я перна с една топка там, където никога няма да забрави.
В онази секунда, в която очите ни се срещнаха, тя узна всичко, което мислех и разбра, че и аз го съзнавах. Кимнах и казах:
— Мис Еймъри — и й подадох ръка. Не беше липса на етикет, а само предизвикателство, което тя посрещна без ни най-малко да промени изражението си. Знаех, че трябва да стиска здраво ръка и я накарах да усети и моята.
— Мистър Хамър — отвърна. Гласът й съответстваше на всичко останало. Гърлен, но в крайна сметка не мек. В него имаше решителност. Мъничка значка на Фи Бета Капа — най-старото дружество на отличниците — висеше на изящна златна верижка и се гушеше между гърдите й.
От нея се излъчваше превъзходство като невидим воал и аз се усмихнах, просто едва-едва се усмихнах с очи, близващи нейните и за миг видях нищожно малка промяна на изражението й, но котката внезапно разбра, че мишката е кобра, и воалът се спусна отново.
Човекът от Олбъни бе Джеръм Колман и не уточни какъв пост заема. Но беше длъжностно лице, изглеждаше законен и би могъл да бъде ченге. Каза кратко „Здравейте“ и прие поканата на Пат да седне до малка заседателна маса. Столът, който ми беше предложен, ме правеше мишена на всички забележки, така че го отминах и седнах на този до него. Ако някой иска да ме загради, първо трябва да ме хване. Видях как Пат потисна усмивката си, а Колман изглеждаше раздразнен. Мис Еймъри знаеше, че го направих нарочно и също толкова нарочно седна точно срещу мен.
— Кой ще започне? — попитах аз.
Джеръм Колман бръкна във вътрешния си джоб и извади сгънат лист хартия, който разгъна пред себе си. Не беше обърнат към мен, но видях, че е копие на бележката, оставена върху бюрото ми от убиеца.
— Не обичаме загадките, мистър Хамър. Мълчах и чаках.
Мис Еймъри каза:
— Изглеждате замесен в убийство. Алибито, което сте представили на капитан Чеймбърс, е проверено, така че не сте участвали в извършването на убийството, но въпреки това изглеждате главното действащо лице.
— Радвам се, че казахте „изглеждате“. Тя пропусна забележката ми.
— Очевидно жертвата е взета за вас и ужасно жестоко е малтретирана. Ако това е акт на отмъщение, убиецът положително трябва да е имал причина.
— Мис Еймъри — обадих се аз, — радвам се, че не ми прочетохте какви права имам.
— Не сте арестуван, мистър Хамър.
— Но това си е чист разпит.
— Точно така. А вие сте законен частен детектив по законите на щата Ню Йорк, с разрешение да носите оръжие и се очаква да бъдете в пълно съгласие със законите и статутите на този щат и да съдействате изцяло при усилията за тяхното изпълнение.
Нямаше нищо, което би могло да изпълзи отдолу, така че отново се усмихнах с онази незабележима усмивчица.
— Какво мога да ви кажа?
— В бележката се споменава, че сте убили някого — рече тя.
— В бележката се споменава, че съм убил убиеца — напомних й аз.
— И това е загадката — вмъкна Колман. Пръстът му подчерта написаното с главни букви „УМИРАШ, ЗАДЕТО МЕ УБИ“.
Досега Пат не бе казал нищо. Беше ме оставил да водя топката.
— Мистър Колман… Никога не съм обвиняван в убийство. Нито в углавно престъпление. Това, което изглежда имате пред себе си, е някакъв психопат, който е решил да разруши кабинета ми, за да извърти страхотен номер.
— Научихме, че никога не ходите в кабинета си в събота.
— Рядко — казах аз.
— Имахте уговорка за среща с лице, което никога не сте виждали.
— Моят бизнес е главно такъв.
— Секретарката не ви е дала никакви сведения за характера на срещата — продължи.
— В моята работа клиентите нямат интерес да излагат работите си на секретарките. Аз съм главният двигател.
Той дълго и втренчено ме гледа, носле заговори:
— Изглежда цялата игра е била, за да ви примамят и да бъдете убит. Че се е осуетила не ни интересува. Важното е защо въобще е станало. Убиецът явно ви обвинява в убийството на някого.
— И ако си е направил такъв труд да отмъсти за него, значи то наистина е станало? — чаках. Никой нищо не казваше. Добавих: — Бива си я вашата загадка. Напуска кабинета жива, с обвинение, че е убита.