— Кой е Пента? — попита Кандейси Еймъри. Но бях готов и за такъв въпрос.
— Защо питате за това един мъртвец?
— Защото бележката е написана, за да бъде прочетена от човек, който още е бил жив. Искал е да се увери, че жертвата знае защо умира и кой я убива. Ако е мислел, че убива вас, значи е знаел, че ще познаете името, преди да умрете.
— Умно, мадам, много умно. Би могло да е възможно, но за съжаление не е. Нека сега ви кажа нещо. Ако изобщо имах някаква информация по въпроса, щях да я дам на Пат на местопрестъплението снощи. Имаме налице огромен късмет и не знам къде и как, но, по дяволите, вече съм замесен. Адски сигурен съм, че съм замесен. Когато е ударил Велда, аз вече съм бил вътре, и ще остана вътре, докато този шибан психопат бъде прикован за стената. Съжалявам за езика, лейди, но така стоят нещата.
С добре модулиран глас тя каза:
— Вие нищо шибано няма да правите, мистър Хамър. Стойте съвсем настрана от тази работа, иначе разрешителното ви ще ви бъде отнето незабавно. Извинете за езика, моля.
— Топката е у вас — отвърнах саркастично.
— Да, знам. И ако бях на ваше място, щях да поразмисля малко над произхода на името Пента. Всъщност смятам, че би трябвало да размишлявате не повече от един ден, преди да получите писмо от Бюрото за разрешения — тя стана и ме погледна отгоре. — Ясно ли е?
Станах бавно и вече не ме гледаше отгоре. Беше висока, но не чак толкова.
— Много ясно — рекох.
Когато излязоха от стаята, Пат кратко се изхили.
— Тя всъщност ти изтърси кофа боклук на главата — той отново се засмя. — Наистина не те познава добре, нали?
— По дяволите, не може ли да чете вестници? — ритнах стола и отново седнах. — Какво намериха твоите момчета в кабинета ми?
— Нищо.
— Само толкова? Нищо?
— Ти и Велда сте оставили повечето отпечатъци, някои са на чистачката и някои като че ли са на убития. Нашият убиец е оставил петна, значи е носил ръкавици, при това не хирургически, през които понякога проникват отпечатъци. Лейкопластът е най-обикновен, какъвто можеш да си купиш във всяка аптека. Използвал е цели две ролки петсантиметров лейкопласт и е взел празните макари със себе си.
— Почистиха с прахосмукачка, нали?
— И това е пипкава лабораторна работа. След ден-два ще видим какво са събрали.
— Нищо ли не насочва към идентификация на Пента?
Пат раздразнено ми се намръщи и поклати глава.
— Това най-напред тръгна по жиците. Вашингтон, Интерпол… Всички бяха уведомени. Лошото е, че е уикенд. Всеки си отива през уикенда и някой преуморен чиновник загърбва всичко.
Той седна, изпъна се и попита:
— Какво смяташ да кажеш на Ледената лейди?
— Да пикае на пръчка.
— По-добре й поднеси Пента. Ще те обикне заради това.
— Ще мина и без любовта й. Коя е тя, впрочем?
Пат стана и си наля чаша кафе. Пусна вътре две бучки захар, отпи и каза:
— Лице, което областният прокурор е държал в тайна. Била е тактикът на два едри случая, които го издигнаха до мястото му миналата година. Внезапно е поискала да работи на терена и ти я привлече, момко.
— Страхотно.
— Не се опитвай да й дълбаеш мозъка. Тя е истинско дете-чудо.
— Не е, щом се опита да ми пробута тъп блъф. За кого ме мисли, по дяволите, за детенце с нов билет?
— Повярвай ми — рече Пат, — тя е намерила нещо, с което да те нападне. На твое място бих си прикрил задника.
Големият часовник на стената показваше десет и двайсет и пет и аз сверих своя. Казах на Пат, че трябва да свърша някои работи и ще му се обадя по-късно. Той дяволски добре знаеше какво имам предвид и само каза „Довиждане“.
Уикендите са особено време, когато редовната смяна на поддържащия учреждението персонал отсъства и ти помагат случайни хора. Някои са от постоянните, изкарващи по някой допълнителен долар, други — пенсионери, които подпомагаха пенсиите си и Социалното осигуряване, и повечето ги познавах от години. Те бяха на работа вчера, бяха и днес. Пазачът във фоайето беше от старото време и ми каза, че ченгетата са говорили с всеки един от работилите вчера, но доколкото разбрал никой нищо не е могъл да им предложи. Съботата е била спокойна, както винаги е имало външни лица в сградата, но никой от тях с нищо не се е отличавал.
Влязох в кантората и Нат Дрътман, управителят на зданието, ми подаде напечатан на машина списък на помагащите в празниците лица.
— Няколко репортера те търсиха преди малко — каза ми той.
— Пусна ли ги вътре?
— Изкушението беше голямо. Един тип ми предложи пет долара за една-две снимки.
— Какво те удържа?
— Човече, мястото е още мокро след чистенето.
Тоя килим трябва да има време да се оправи.