— Полицията прибра ли ви?
— Автобусът трябваше да спре. В края на краищата музиката беше заглушена, съпрузите и съпругите бяха изгубили връзка с реалността. Пандемониум, безпорядък, хаос. Пълна лудница! Дойде авариен екип, моментално ме триангулира, бях порицан, глобен и за нула време се озовах вкъщи, без диатермичната машина.
— Господин Брок, ще ми позволите ли да отбележа, че дотук цялото ви поведение не е много… практично? Щом не харесвате радиоточките, вътрешните комуникации и радиостанциите в колите, защо не сте влезли в братството на радиофобите? Да организирате петиции, да се борите за законни и конституционни мерки? В края на краищата у нас е демокрация.
— И аз съм онова нещо, на което най-много му подхожда наименованието малцинство — каза Брок. — Аз влизах в братства, участвах в демонстрации, подписвах петиции, обръщах се към съда. Години наред протестирах. Всички ми се смееха. Всички обожаваха радиоточките и рекламите. Аз бях черната овца.
— Тогава защо не постъпите като добър войник? Да приемете правилата на мнозинството.
— Та те искат прекалено много. Решили са, че щом малко музика и възможността да си „във връзка“ е нещо хубаво, то много от същото ще е десет пъти по-хубаво. Направо подивях! Прибирам се и заварвам жена си в истерия. И защо? Защото била напълно откъсната от мен в течение на половин ден. Нали помните, че потанцувах върху ръчното си радио? Е, същата вечер замислих да убия дома си.
— Сигурен ли сте, че искате да го запиша точно по този начин?
— Семантично е вярно. Реших да го умъртвя. Домът ми е от онези говорещи, пеещи, тананикащи, съобщаващи времето, декламиращи поезия, четящи романи, дрънкащи глупости и приспиващи-когато-си-легнеш къщи. Къща, която ти проглушава ушите с опера, когато влезеш под душа, и те учи на испански, докато спиш. Дрънкаща празни приказки пещера с всевъзможни електронни оракули, които те карат да се чувстваш мъничко по-голям от напръстник, с печки, които казват: „Аз съм кайсиев пай, готов съм“ или: „Аз съм печеното телешко, полей ме!“ и други подобни глупости. Къща, която едва понася хора, честна дума. Входна врата, която ми се озъбва: „Сър, обувките ви са кални!“ И електронна хрътка-прахосмукачка, която души след теб от стая на стая и поглъща всеки нокът или пепел. Мили Боже, направо лудост!
— Спокойно — посъветва го психиатърът.
— Помните ли песента на Гилбърт и Съливън „Записах го и не ще го забравя“? Цяла нощ записвах поводите за недоволство. Рано на следващата сутрин си купих пистолет. Нарочно си изкалях краката. Входната врата изръмжа: „Обувките ви пак са кални! Моля, почистете! Чак тогава се върнете!“ Застрелях проклетото нещо право в ключалката! Изтичах в кухнята, печката тъкмо виеше: „Обърни ме!“ Пуснах куршум насред механичния омлет. Как само цвъртеше и пищеше: „Дадох на късо!“ После телефонът звънна като разглезено изчадие. Натиках го в Поглъщача. Тук и сега трябва да заявя, че никога не съм имал нищо против Поглъщача; той бе просто невинен минувач. Сега ми е мъчно за него — наистина практично устройство, не казваше нито думичка, мъркаше си като дремещ лъв през повечето време и поглъщаше остатъците. Ще трябва да го поправя. После влязох в хола и застрелях телевизора, този ужасен звяр, тази Медуза, която всяка вечер превръща в камък милиарди хора и ги кара да гледат изцъклено, тази Сирена, която пее и обещава толкова много, а накрая дава толкова малко, но аз винаги се връщам, връщам се, връщам се с надежда и очакване, докато — бум! Жена ми закряка, замята се като обезглавена пуйка и изскочи навън. Дойде полицията. И ето ме тук!
Облегна се щастливо назад и запали цигара.
— Докато извършвахте тези престъпления, осъзнавахте ли, че ръчното радио, радиоточката, телефонът, служебният интерком, радиостанцията в колата — всичко това е взето под наем или е нечия чужда собственост?
— Бих го направил отново, Бог ми е свидетел.
Психиатърът седеше, облян от лъчите на блажената му усмивка.
— Не желаете ли помощ от Службата за душевно здраве? Готов ли сте да понесете последствията?
— Това е само началото — каза господин Брок. — Аз съм първият от малцинството, от онези, на които им е дошло до гуша от шума, писнало им е да бъдат използвани и подхвърляни напред-назад, да им се крещи, на които им е дошла до гуша непрекъснатата музика, непрекъснатата връзка с някой глас някъде, направи това, направи онова, по-бързо, по-бързо, ела тук, иди там. Ще видите. Бунтът започва. Името ми ще влезе в историята!