— Ммм. — Психиатърът като че ли мислеше нещо.
— Разбира се, ще мине време. Отначало всичко бе така омагьосващо. Самата идея за подобни неща и за практическото им приложение бе прекрасна. Те са почти като играчки, но хората прекалено много се захласнаха по тях, прекалено далеч отидоха и сега са се оплели в един вид обществено поведение и не могат да се измъкнат от него, не могат дори да признаят, че са се хванали. Затова се самоуспокояват. Казват — „Модерна епоха“. „Условия на живот“. „Прекалено сме чувствителни“. Но, помнете ми думите, семето е посято. Вече ме има по телевизия, радио, филми — и това ако не е ирония! Всичко се случи преди пет дни. А сега милиарди хора знаят за мен. Проверете борсовите данни. Очаквайте всеки ден. Дори може би и днес. Очаквайте внезапно покачване на продажбите на френски шоколадов сладолед!
— Разбирам — каза психиатърът.
— А сега мога ли да се върна в прекрасната си единична килия, където ще мога да остана сам и на спокойствие шест месеца?
— Да — тихо каза психиатърът.
— Не се безпокойте за мен — каза господин Брок, докато ставаше. — Просто ще си седя дълго-дълго и ще си пъхам в ушите онзи чудесен мек и тих плат.
— Ммм — измънка психиатърът, докато вървеше към вратата.
— Горе главата! — каза господин Брок.
— Да — отвърна психиатърът.
Подаде кодиран сигнал на един скрит бутон, вратата се отвори, той прекрачи прага и вратата щракна зад него. Тръгна самичък из кабинети и коридори. Първите двадесет метра бяха съпроводени от „Китайска тамбурина“. Последваха „Циганка“, Пасакалия и фуга в нещо си минор от Бах, „Тигров рагтайм“, „Любовта е като цигара“. Извади счупеното ръчно радио от джоба си, сякаш бе смачкана богомолка. Влезе в кабинета си. Иззвъня звънец; от тавана се разнесе глас:
— Докторе?
— Току-що приключих с Брок — каза психиатърът.
— Диагноза?
— Изглежда напълно дезориентиран, но общителен. Отказва да приеме най-простите реалности на средата и да работи с тях.
— Прогноза?
— Неопределена. Оставих го да се наслаждава на един невидим плат.
Иззвъняха три телефона. Резервното ръчно радио в чекмеджето на бюрото му бръмчеше като сърдит щурец. Интеркомът мигаше с розова светлина и прищракваше. Иззвъняха три телефона. Чекмеджето бръмчеше. През отворената врата нахлу музика. Като си тананикаше тихичко, психиатърът си сложи радиото на китката, включи интеркома, поговори малко, вдигна единия телефон, говори; вдигна втория, говори; вдигна третия, говори; докосна копчето на ръчното радио, поговори спокойно и тихо. Лицето му бе напълно невъзмутимо насред музика, примигващи светлини и отново звънящи телефони, ръцете му се движеха непрекъснато, ръчното радио бръмчеше, той говореше по интеркома, от тавана се чуваха гласове. Така спокойно прекара остатъка от дългия, прохладен благодарение на климатика следобед; телефон, ръчно радио, интерком, телефон, ръчно радио, интерком, телефон, ръчно радио, интерком, телефон, ръчно радио, интерком, телефон, ръчно радио, интерком, телефон, ръчно радио…