— Аз съм сър Хю Корбет — извика той, — кралски пратеник! — Видя как войниците се спотайват зад останалите. — Ей, вие, от крепостния гарнизон, елате насам!
Тълпата се отдръпна. Двамата войници покорно си пробиха път и загледаха тъпо писаря.
— Познавате ли ме? Войниците кимнаха.
— В такъв случай ще изпълнявате заповедите ми. Вземете една пейка от кръчмата и разбийте вратата. Хайде, да не сте глухи!
Корбет пристъпи напред. Двамата войници изтичаха обратно вътре и се върнаха със здрава пейка. Кръчмар с мазна коса се появи на прага и започна да протестира, Корбет му нареди да млъкне и разпръсна останалата част от тълпата, хвърляйки шепа монети на улицата.
Неприязънта се стопи като мъгла под слънцето. Войниците заблъскаха с пейката по вратата, докато тя със скърцане увисна на кожените си панти.
— Стойте тук! — нареди им той.
Тръгна по влажен, слабо осветен коридор. Първата врата отдясно водеше към магазина и Корбет запуши нос и изруга от вида и миризмата му. Помещението беше подредено — имаше рафтове със съдове с различна големина, малки кесийки и дървени сандъчета, затворени и заключени. Но освен това Хеката явно се занимаваше и с препариране — изваждаше вътрешностите на животни и ги пълнеше с билки, превръщайки ги в нещо като мумии. Червена лисица с изцъклени очи го гледаше от пода. Заек с прибрани назад уши беше замръзнал сякаш от страх. Но ужасната миризма идваше от трупа на катеричка, който лежеше на масата с висящи от разпрания корем вътрешности. Над тях бръмчеше орляк тлъсти черни мухи.
Корбет излезе от магазина и продължи по коридора. Отвори една врата и замря при вида на разкошната обстановка вътре. Приличаше на стая в дома на някой благородник. Стените бяха белосани и покрити с плътни вълнени тъкани в различни цветове, а пред малкото огнище стоеше полирана решетка Подът бе застлан с вълнени килими, върху масата от тъмно дърво бяха подредени сребърни свещници, а в притворения шкаф се виждаха скъпи чаши и чинии. Прозорците бяха от оцветено стъкло и стаята ухаеше приятно като ливада в летен ден. Две винени чаши с високи столчета стояха на масата. Корбет се огледа и влезе в малкия килер до кухнята, която се намираше в задната част на къщата. Тук миризмата на разложено беше по-силна Той стисна ноздрите си. Дори жена му Мейв не поддържаше толкова чисти кухнята и килера, и все пак миризмата беше непоносима.
— Какво е това, за Бога! — прошепна той.
Отвори малък шкаф и изруга, когато трупът на сивокоса жена изпадна от него с протегнати ръце, сякаш дори в смъртта си искаше да го нападне. Корбет отстъпи и се взря в тялото, което лежеше на пода. Не виждаше следи от кръв или насилие. Приклекна, обърна тялото и покри уста с наметката си, защото лицето на жената, което приживе се бе отличавало с остри черти, сега бе подпухнало и сиво, с изскочили очи и увиснал език. Тя се бе борила за последния си дъх с тетивата от лък, впита в гърлото й. Корбет се изправи и излезе на улицата, вдъхвайки с наслада въздуха, който сега му се струваше свеж в сравнение с онзи, който бе дишал допреди малко.
— Станало ли е нещо? — промърмори един от войниците, забелязвайки пребледнялото му лице.
— Да — тихо каза той. — Хеката е мъртва. Войникът кимна към кръчмата, където съдейки по шумното веселие, посетителите се черпеха с парите на Корбет.
— Казаха, че била заминала. Имала малка къщичка близо до Саутуел.
— Наистина е заминала — рязко каза Корбет, — само че там, откъдето няма връщане. Пази къщата. — Той кимна на другия войник. — А ти иди в замъка и кажи на сър Питър Бренууд: Хеката явно е била вещица и сега е мъртва, така че имуществото й принадлежи на краля.
Писарят изчака войника да тръгне, плати на момчето, взе коня си и тръгна обратно по улицата, разпитвайки как да стигне до „Петела и обръча“.
Откри Ранулф в малка градина, седнал в покрита с цветове беседка да ухажва красивата млада жена, която беше забелязал на пазара. Прислужникът му стана и смутено ги запозна. Корбет целуна хладните пръсти на жената и внимателно я огледа.
Хубава е, помисли си той. Един поглед към Ранулф му показа, че младежът е хлътнал до ушите. Стоеше и гледаше момичето захласнато. Корбет не знаеше да се смее ли или да плаче. Ако печелех по една златна монета всеки път, когато се влюбиш, Ранулф, помисли си той, щях да бъда най-богатият човек в кралството.
— Сър Хю?
Корбет се усмихна на жената.
— Мистрес Алиша, извини ме, бях се отнесъл. Боя се, че с мастър Ранулф имаме неотложна работа.
— Разбирам — отвърна тя. — Съдебните писари са винаги заети.