— Ще си, помисля — повтори мосю Жюли.
Той се върна с такси, прехвърляйки наум думите на помощник-комисаря. Колкото повече се приближаваше до Ръсъл Скуеър, толкова по-неубедителни му се струваха.
Във вестибюла на номер 21 случайността го срещна с мисиз Хобсън. Тя отиваше към кухнята. Той я спря.
— Много съжалявам, мисиз Хобсън, но независещи от мен обстоятелства ме принуждават да ви напусна.
— Ах! Кога?
— Аз… Още тази вечер.
Мисиз Хобсън не вярваше на ушите си.
— Да не би нещо да не ви е харесало? — запита тя бързо.
— Не, не…
— Или някой?
— Не, не! — повтори мосю Жюли.
И се завтече да стегне куфарите си… за своето последно пътуване.
Глава 5
Единадесет души на масата
Когато Тюлената принцеса се появи, всички ахнаха. Тя напомняше за нещо съвсем бяло: снежинка, лебед, облаче. Само гувернантката ѝ намери за какво да я смъмри. „Прекалено много дантели имате, принцесо! — рече тя намръщено. — Прекалено много дантели!“ А папагалът Йохан веднага повтори на немски: „Zuviel Spitzen, Prinzessin! Zuviel Spitzen!“
Мис Холанд затвори ученическата тетрадка, в която пишеше по цял ден, и вдигна благите си късогледи очи. Обикновено тя молеше за мнение мисиз Хобсън. Но тази вечер бе принудена да се обърне към майор Феърчайлд.
Тъй като той се бавеше да се изкаже, тя заговори първа:
— Не ви ли харесва?
Майорът засука мустаците си:
— Общо взето, да! Аз не бих атакувал армията на генерал Кип от десния фланг, но това е въпрос на преценка. Накрая обаче вие се впускате смело в неправдоподобното. Никога не съм чувал да има папагал полиглот!
Мис Холанд изгледа майора неуверено.
— В приказките винаги липсва малко правдоподобност — оправда се тя, — пък и Йохан не е папагал като другите.
— Трябваше да го кажете!… Но в случая можеше да разправяте каквото ви хрумне. Щом сте стигнали дотам, защо да не скача и на въже?
Мис Холанд поклати бавно глава:
— Това ще навреди на неговия образ, който изграждам по-нататък.
— Наистина ли? — рече майорът.
Той започваше да излиза от кожата си:
— Не виждам защо! Щом играе ролята на преводач, би могъл да скача и на въже! Това е не по-малко забавно.
Мис Холанд нямаше ни най-малко желание да спори:
— Така ли мислите?
— Точно така мисля!… Чакайте да запитаме и някой друг.
Майорът се обърна тежко, търсейки с очи благосклонен слушател. Видя само доктор Хайд, вглъбен, както винаги, в медицинския речник на Куейн.
Но му се стори недостойно да мине в отстъпление.
— Един въпрос, доктор Хайд! — заговори той направо. — Да предположим, че ви разкажа историята за папагал, който скача на въже. Ще се разсмеете ли?
Доктор Хайд повдигна вежди:
— Зависи! Да, разбирам ли, че се касае за личен спомен от Нагпур?…
Майорът вдигна ръце към яката си и за миг човек би помислил, че му става зле.
— Шегата настрана, доктор Хайд! — каза той най-после със строг тон. — Този папагал е едно от творенията на мис Холанд и аз… аз…
Камбанката за вечеря, която иззвъня за втори и последен път, за щастие му дойде на помощ.
— По дяволите вашия Йохан! — довърши той, поразявайки злочестата мис Холанд с поглед. — Накарайте го да говори и турски, ако щете!
Пансионерите — едни слизаха от стаите си, други, още вкочанясали от студа навън — пристигаха от всички страни.
Скоро всички бяха налице, липсваха само мосю Жюли и професор Лала-Пур.
— Не зная дали да почакаме мосю Жюли… — подзе мисиз Хобсън.
Но внезапно млъкна: двамата закъснели се присъединиха към компанията.
По-точно професор Лала-Пур — висок и слаб, облечен в безупречен фрак, мургав, с пристегнато с жълт тюрбан чело — сякаш изникна от пода. После се поклони. И тогава видяха, че и мършавият египтолог прави същото.
— Халката на салфетката ми! — извика в този момент мис Поутър. — Никой да не излиза! Открадната е халката на салфетката ми!
Погледите на всички се насочиха към едно и също лице.
— Бъдете лю… любезен, професоре! — каза Колинс. — Вър… върнете ѝ я!
Защото ако в пансиона „Виктория“ имаше традиция да се говори постоянно на доктор Хайд за „неговия приятел Джекил“, то бе станало традиция, да се иска от професор Лала-Пур, царя на фокусниците, всеки изчезнал предмет.