Глава 7
Очарователна вечер
Професор Лала-Пур, отпуснал глава на облегалката на фотьойла си, докато светлината на лампата падаше точно върху притворените му клепачи, стоеше неподвижен като статуя. Мистър Колинс, напротив, седнал на крайчеца на стола, сякаш бе готов да скочи при най-малката тревога. Доктор Хайд, непроницаем, бе свел чело над своя медицински речник. Мисиз Хобсън притискаше до устните си напоена с одеколон кърпа и погледът ѝ се спираше неволно върху всеки от присъстващите с един и същи настойчив въпрос. Майор Феърчайлд се разхождаше напред-назад с широки крачки, сложил ръце на гърба си. Мистър Андреев бе зарязал своето везмо, за да прегледа „Таймс“, а мисиз Крабтрий, продължавайки машинално своя пасианс, хвърляше гневни погледи към съпруга си, когото бе свикнала да смята за повече или по-малко виновен за всички злодеяния, извършвани от тези разбойници мъжете.
Никакъв звук не се отронваше от устните им. В замяна на това те се ослушваха и за най-малкия шум, идващ от горния етаж.
От около двайсет минути полицията беше на местопрестъплението и тежки стъпки кънтяха по пода на стаята на мъртвеца.
„Стаята на мъртвеца!“ Мисиз Хобсън не можеше да издържа повече:
— Не мога да разбера! Той, който беше толкова жив на вечерята, толкова безобиден на вид… Горкият мосю Жюли!
— Вече казахте това! — промърмори майорът.
Тази нетактична забележка възмути мисиз Крабтрий:
— Винаги съм мислила, че вие нямате сърце, майор Феърчайлд! Опитът доказва, че не съм се лъгала!
— Имам сърце колкото всички тук и вероятно повече от вас! — побърза да отвърне майорът, като внезапно спря да снове около масата. — Въпреки това ценя нещата — включително и човешкия живот — според истинската им стойност. Не забравяйте, че съм прекарал двайсет и две години в Индия и…
— Как можем да забравим това? Та вие ни го напомняте по сто пъти на ден!
Мистър Андреев остави вестника си:
— За бога, стига сте се карали! По-добре да се запитаме кой е убиецът.
— Не е ли това работа на по… полицията? — запита мистър Колинс.
— Без съмнение… Но е и наша!
— За… защо?
— Според твърденията на самата ни любезна домакиня никакво външно лице не би могло да се промъкне тук тази вечер… Разсъдете сами!
— Да не искате да кажете…? — подзе мисиз Хобсън.
Но доктор Хайд я прекъсна със студения си и хаплив глас:
— Андреев има право. Убиецът е непременно някой от нас!
— Доктор Хайд!
— Вие ни обиждате! — извика майорът.
Докторът се подсмихна, чуха се стъпките на много хора, слизащи по стълбата.
— В такъв случай пригответе се да бъдете обидени от всички busies, които тършуват горе! Сигурно и те са стигнали вече до същото заключение.
След тези последни думи един инспектор влезе и каза:
— Груповият началник Стрикланд нареди никой да не напуска тази стая, преди да бъде разпитан от него.
Той се отдръпна, за да даде път на мис Холанд и мис Поутър, които, след като си бяха легнали, явно са били принудени пак да се облекат набързо:
— Що се отнася до мен, поръчано ми е да запитам всеки от вас как е прекарал времето си от вечерята досега.
— И какво? — каза Стрикланд.
Доктор Ханкок затвори очите на мъртвия, чиито очни ябълки току-що бе прегледал, свали пенснето си и обърса стъклата с малко парче кожа, извадено от джобчето на жилетката му:
— Какво искате да узнаете?
— Преди всичко кога е извършено престъплението.
— От разпита на обитателите на тази къща би трябвало да установите това. Според мен то е станало между осем и девет часа, по-вероятно към осем и половина.
— Внезапна смърт?
— Имам всички основания да мисля така.
Стрикланд посочи оръжието на престъплението, което специалистът дактилограф въртеше предпазливо в ръцете си:
— Сигурно това ви е познато?
Доктор Ханкок отново сложи очилата си:
— Разбира се. Това е един от ония остри ножове, известни в хирургията под названието катлинги.
— Трудно се набавя, нали?
— За човек, който не е медик, да.
Стрикланд заряза доктора.
— Има ли отпечатъци, Харис?
— Никакви, сър. Виновникът сигурно е избърсал оръжието и го е пипал само с ръкавици.