Скоро след започването на играта мистър Крабтрий забеляза, че козовете на руснака, макар и еднакви по брой на неговите купи, бяха по-ниски по качество от тях. Освен това Андреев, притежавайки второто асо купа, би имал повече изгода да го подкрепи с тази боя, отколкото да навлиза в несигурен терен. Най-убедителното доказателство за това беше, че накрая той загуби асото спатия, асото пика и един коз.
Към десет часа мис Поутър заяви, че ще отиде да си легне, но мистър Крабтрий я спря с жест.
— Нима ще ни напуснете вече, мис Поутър?… Слушайте, бъдете така добра и изиграйте ролята на свръзка, като помолите мисиз Хобсън да ни сервира уиски… на моя сметка, разбира се!
Ръката му малко трепереше, беше блед.
— На драго сърце — каза мис Поутър.
На прага тя се обърна:
— Да не ви е нещо лошо?
— Не, не! — отговори бързо мистър Крабтрий. — Аз… Аз съм много добре!
„Може би не обича да губи?“ — помисли си мис Поутър.
Когато тя се върна с табла в ръка, мистър Андреев играеше с доктора, а мистър Крабтрий — с Колинс. Те бяха стигнали до шестата си партия. Когато Андреев вече бе анонсирал: „Пет спатии“, Колинс ги контрира. Мис Поутър се приближи до играчите и от разпределението на картите разбра, че руснакът щеше непременно да загуби асото пика на мистър Крабтрий и два попа — поп купа и поп коз — на Колинс.
Какво стана тогава в душата на последния? Той игра с една от единствените карти, които не биваше да пипа — купа, — попадайки в пълен обикновен фуршет и по този начин давайки на противника си възможност да вземе ръката, която му липсваше.
Мис Поутър се обърна към мистър Крабтрий, очаквайки той да протестира повече или по-малко остро. Но дребният човечец изглеждаше абсолютно неспособен на това. Очите му бяха втренчени, лицето му — посърнало.
— Good heavens! — изрече той най-сетне с глух глас, отдръпвайки непохватно стола си.
Колинс, притеснен, замисляше сложни обяснения. Доктор Хайд го освободи от задължението да ги изкаже.
— И какво? — промърмори той, като отглас от времето, когато бе задържан. — Да не би да се чувствате зле?…
Мистър Крабтрий поклати глава.
— Аз… Аз ви моля да ме извините! — измънка той.
Тръгна с неуверени крачки към вратата. Преди да успеят да му отговорят, я отвори и изчезна.
Мис Поутър се задъха от вълнение.
— Разбирате ли нещо? — попита тя.
Борис Андреев се пресегна за бутилката уиски.
— Бога ми, не! — призна той замислен. — Дори да беше видял мистър Смит, пак нямаше да бъде толкова разстроен!…
Към читателя, който не знае още виновника
Не е необходимо да знаете бридж, за да си направите изводи от предишната глава.
Може би съдържанието ѝ ви е позволило да се сетите нещо?
Ако е така, браво!
Ако ли не, уверявам ви, вие знаете толкова, колкото и мистър Крабтрий.
Дори повече!…
Авторът.
Глава 24
Далечна Инид
Мистър Крабтрий се насочи към стълбата, хвърляйки около себе си погледи, изразяващи пълна обърканост. Ах, ако Инид не бе заминала за Чизълхърст! Тя щеше да знае как да постъпи!… Той изкачи две стъпала, изкачи четири, после седна и улови главата си с ръце. Краката не го държаха вече. „Не може да бъде! — повтаряше си той. — Не може да бъде!“ Но всъщност не се съмняваше ни най-малко в значението на своето откритие; мъчеше се да направи някакъв извод от него.
След малко шумолене на копринена рокля го изтръгна от вцепенението: Мисиз Хобсън, излязла от кабинета си, го гледаше с оня майчински вид, от който се отърсваше само в присъствието на Борис Андреев.
— Какво ви има, мистър Крабтрий?… Мога ли ла ви помогна?
Мистър Крабтрий изпита тогава едно от най-силните изкушения в живота си. Той се задушаваше от тайната си. Намираше се в положението на човек, който се разхожда с бомба, готова да избухне в ръката му, и не знае къде да я хвърли, за да не хвръкне във въздуха заедно с нея… Събра сили.