Дворецът на Варда не отстъпваше по нищо на този на императора. Таваните бяха високи и изрисувани със сцени от Стария завет, по стените висяха тежки гоблени и пана, тъкани със златни и сребърни нишки, върху излъскания шарен мрамор на пода бяха постлани меки арабски килими. Дръжките на вратите и прозорците бяха от чисто злато, слънцето се отразяваше в скъпоценните камъни на полилеите и хвърляше весели отблясъци по стените, от чиито дебели камъни лъхаше хлад.
Петрон прие госта си в обширна зала, полегнал на кипарисова лежанка, надвесена над плетена дървена маса, на която Лизий тъкмо сервираше нарязани изстудени плодове и разредено вино, в което плуваха късчета пъпеш и грозде.
Въпреки небрежната поза и богатата обстановка, Петрон изглеждаше напрегнат. Бръчки набраздяваха челото му, от устата му бе останала само тънка безкръвна линия, очите му бяха присвити. Патрицият силно стискаше пръстите на едната си ръка, които бяха побелели от напрежение.
Петрон изчака слугата да се оттегли и внимателно да затвори вратата след себе си, посочи на Климент лежанката срещу себе си и тихо, гледайки в пода, попита:
– Дошъл си при брат ми, за да му кажеш с какво се занимавам ли?
Климент отпи от превъзходното вино, завъртя го в устата си, примижа и каза:
– Не точно. С теб имаме договорка и няма да я нарушавам. Освен ако не установя, че ме мамиш, разбира се.
– А за какво тогава си дошъл? – Петрон присви очи още повече и се вторачи в госта си.
Вместо да отговори, писарят разклати виното в чашата си. Бе дошъл да се срещне с Варда и въобще не се бе сетил за Петрон. Дали по-малкият брат нямаше да му свърши по-добра работа? Може би имаше повече логика да се довери на него вместо на кесаря. Все пак той получаваше българско злато и макар под натиск, сътрудничеше. Освен това Петрон бе по-запознат със ставащото в подземния свят на Константинопол, нямаше много скрупули и бе достатъчно умен, за да разбере какво става и до какво може да доведе то. Ако Михаил паднеше, той и брат му също нямаше да се задържат дълго на постовете си и щеше да им се наложи да напуснат прекрасния дворец, който обитават, да не говорим, че можеше да им се наложи да спасяват живота си. Имаше и още един довод, който щеше да накара византиецът да се заеме със задачата – пари!
– Не знам дали мога да ти се доверя – започна от далеч писарят. – Става дума за нещо, което изпълнявам по молба на патриарх Фотий.
– Какво иска тази пепелянка? – Петрон не изглеждаше очарован. – Неговата работа не е ли да води проповеди в "Света София", да размахва кадилницата и да не си пъха гагата в светските дела?
– Сигурно е така – съгласи се Климент. – Но е открил някои неща, които го притесняват и които могат да доведат до последици, неприятни както за него, така и за императора и най-близките му.
– Какви неща? – Петрон облиза устни и се размърда на мястото си. Какви последици?
Без да навлиза в подробности, Климент обясни на събеседника си за изчезналите реликви и за проклятието, което може да се стовари над града. Не спомена нищо за Дукум и заговора, но Петрон бе достатъчно умен, за да си даде сметка за какво става дума.
– И две от реликвите наистина са изчезнали? – византиецът не изглеждаше особено притеснен. – Това сигурно ли е?
Климент кимна.
– Толкова сигурно, колкото това, че стоиш тук пред мен. Сам проверих кошниците и кълбото. Няма ги! Ако и кърпата с лика на Христос е изчезнала...
– Значи Фотий е притеснен? Не исках да го обиждам одеве – Петрон махна с ръка. – Старият лисугер е надушил нещо, нали? Заговор ли има? Заговор срещу императора?
– Така мисли.
– Знаех си! – гъркът удари с юмрук по дланта си. – Знаех си, че нещо се мъти! Убийствата, земетресението, проповедниците и слуховете, които се носят из града! Но за какво ти е брат ми?
– Исках да го помоля да ни помогне да проникнем в криптата на църквата на големия дворец. Да проверя дали е изчезнала и кърпата с образа на Спасителя.
– Това е абсурд! – махна с ръка Петрон. – Там не може да припари никой, дори и Фотий. Избрани хора се пускат само на най-големите празници и то надзиравани лично от императора и стражите му. И златното ковчеже никога не се отваря!
– Трябва да намерим начин да влезем в криптата... – думите на писаря увиснаха във въздуха.
Събеседникът му изглеждаше шокиран.
– Искаш да ти помогна да ограбиш най-ценните реликви на империята? Може и да ми плащате за сведения, но никога няма да участвам в това! И като заговорихме но темата, трябват ми пари! И то бързо.
– Няма да има повече пари! Нито сега, нито по-късно! Не разбираш ли? – Климент се наведе към събеседника си. – Ако Михаил падне, с теб и брат ти е свършено! Ще трябва да бягате от Константинопол. Има ли къде да отидеш? Някъде, където ще се чувстваш наистина в безопасност? Някъде, където няма да се будиш нощем и да се вслушваш дали по коридора не върви убиец?