Писарят си тръгна със смесени чувства от посещението при Петрон. От една страна, византиецът се оказа безценен помощник с блестящи идеи, от друга – имаше чувството, че се замесва в нещо, което няма да завърши добре. Алчният поглед на гърка, който заблестя, след като осъзна, че ще бъде необезпокояван в пълната с богатства крипта, не хареса на Климент. Знаеше, че не може да има вяра на Петрон, но нямаше към кого другиго да се обърне. Още повече че той щеше да осигури два от четирите необходими ключа и да ги заведе до тайния тунел, свързващ двореца с църквата.
Искаше му се да се поразходи, да се разсее и да сложи мислите си в ред. И да поговори с някого, който не е въвлечен в интриги, убийства, кражби и заговори. Време беше да посети Ирина, която започваше да му липсва все по-силно.
Реши да мине покрай Южната стена, за да е по-близо до морето. Може би то щеше да донесе поне малко хлад.
Макар да наближаваше краят на септември, слънцето не спираше да грее, а морският бриз и сенките бяха единственото спасение от жегата.
Климент заобиколи Хиподрума, мина покрай манастирите на свети Сергий, свети Атанасий и свети Тома, спусна се към портата на пристанището Констоскалион и продължи покрай стената.
Имаше чувството, че пропусна нещо, че нещо му се изплъзва като невидима нишка, която трепти във въздуха, но той чува само звукът ѝ, без да може да я види. Унесен в мисли, писарят не усети кога стигна най-западната част на града. Пред него се издигна златната порта, чиито високи крила блестяха ослепително на яркото слънце.
Макар да бе минавал и друг път от тук, Климент спря да разгледа това поредно чудо на града. Знаеше, че вратата се отваря само когато императорът се връща триумфално след победа и трябва да поведе войските си по улиците на града. През останалото време беше отворен само дървеният портик, през който спокойно можеха да преминават хора и товари. Вратата беше висока поне шест метра, на крилата ѝ бяха монтирани златни плочи с барелефи, изобразяващи победите на предишните византийски императори. Сега от вътрешната страна на портата лежеше тежка верига, също позлатена, но тук-там ожулена и ръждясала. Над нея се издигаха три стражеви кули от червени тухли и камъни, подсилени по ъглите с метални подпори. На върха на портата величествено се издигаше статуя на Нике – Богинята на победа, в колесница, теглена от няколко слона.
"Защо пък точно слонове?" разсеяно си помисли писарят, докато подминаваше златното съоръжение и тръгна по страничната уличка. Обстановката му се стори странно позната. Макар манастирът "Света Анна" да бе по-надолу но улицата, бе сигурен, че е идвал тук и преди. Миг по късно всичко дойде на мястото си. Пред къщата на едноокия просяк Фидипид пазеха двама войници. Те бяха подпрели копията си на стената и надигаха мях с вино между сладките приказки. Климент ги подмина колкото се може по-бързо, без да поглежда към къщата, където бяха извършени толкова убийства.
Писарят дълго чука на дървената врата с железни пирони, преди една сърдита послушница да му отвори. Тя го изгледа изпитателно от главата до петите и го попита какво иска. Климент, предварително намислил какво да отговори, обяви, че носи вести за сестра Ирина от България във връзка с убийството на баща ѝ и иска да говори с нея. Монахинята поклати глава, съгласи се да предаде известието на игуменката и безцеремонно затвори вратата пред носа на писаря, оставяйки го да чака в пека на улицата.
Следите от земетресението бяха напълно разчистени. Отломките бяха събрани и изхвърлени, падналата мазилка – възстановена, стъклата на прозорците сменени. Само килната камбанария на църквата подсказваше за наскоро отминалото бедствие, но около нея беше издигнато дървено скеле, по което като мравки пъплеха работници. Скоро и тя щеше да бъде поправена.
Писарят се повъртя малко пред затворената порта и бавно започна да се разхожда по улицата, търсейки сянката на манастирската стена. Бяла и висока, тя се издигаше малко над главата му, горната и част беше от гланцирани зелени керемиди, които блестяха на силното слънце. Следвайки извивките на улицата, стената завиваше, опирайки в съседния двор. Точно в края ѝ имаше друга врата, малка и тясна, но достатъчна, за да мине през нея човек.
Климент изтри потното си чело с длан и тръгна обратно. Макар и далеч от центъра, улицата беше оживена. Търговци, селяни и занаятчии, повели мулетата си пред пълните със стока каруци, бавно се насочваха към вътрешността на града, надявайки се да продадат товарите си. Войници, тръгнали да сменят караулите; граждани, връщащи се с покупки от пазара и забързани калфи се разминаваха със свещеници, монахини и дякони, потящи се в черните си раса. Носеше се чаткане на копита, подвиквания и смях, миришеше на прах, животински изпражнения и напечен път.