Най-накрая врата на манастира се отвори и същата намусена монахиня застана на прага. Зад нея, цялата поруменяла, плахо надничаше Ирина.
– Игуменката разреши десет минути и нито секунда повече! Когато свършите, просто почукай на вратата – каза послушницата и побърза да се скрие обратно зад дувара.
Усмихната, Ирина прекрачи прага и застана срещу Климент. Двамата се гледаха втренчено, без да знаят какво да си кажат, но погледите им говореха повече от всякакви думи.
Накрая византийката се усмихна на сила и закачливо попита:
– Е, кой е убил баща ми?
Доволен, че има за какво да говори, Климент задъхано започна да разказва, размахвайки несръчно ръце. Историята му се оказа не много стройна и накъсана на места, но всеки път, когато погледнеше зачервеното от вълнение лице на събеседничката си, той имаше чувството не че върви по земята, а се носи във въздуха, лек и безтегловен като птичка. Този път разказа цялата история, без да скрива нищо, дори къде е чашата от черепа на Никифор, която всички бяха издирвали.
– И сте посекли убиеца на баща ми? – тихо попита накрая Ирина.
– Да! Точно под Мадарския конник. Корсис го промуши, а след това му отряза главата! Ако не беше дошъл навреме, сега нямаше да съм тук – отговори Климент и въпреки жегата потръпна при ужасяващия спомен за това, как се бе измъкнал на косъм от смъртта.
– Тогава ти благодаря! В очите на византийката имаше сълзи, но тя смело погледна писаря. – И на теб, и на помощника ти. Сега ще спя по-спокойно. Поне знам, че баща ми е отмъстен! Съжалявам само, че е трябвало да се излагаш на опасност.
Климент искаше да каже нещо, да избърше сълзите от лицето на любимата си, да и каже, че за нея е готов да извърши още по-героични дела, но думите не искаха да излизат от устата му, а тялото му беше като вкаменено.
Виждайки смущението му, Ирина се усмихна през сълзи и посочи вратата на манастира.
– Трябва да побързаме! Майката игуменка не обича някой да нарушава нарежданията ѝ. А след земетресението стана още по-сприхава от преди. Ядосва се за най-малкото нещо. Не спира да повтаря, че Бог ни наказва за греховете ни. – Ирина поклати глава. – И новините, които получи преди малко, я уплашиха още повече. Всички са много развълнувани от това, което ни разказа просякът.
– Какъв просяк? – застана нащрек Климент. – Какво е разказал.
– Сутринта на вратата потропа един прокажен, който търсеше нещо за ядене. Пуснахме го в кухнята и му дадохме каквото беше останало от вчерашната вечеря. След като се нахрани, ни разказа клюките от града. Как всичко е по вина на Михаил, че императорът е виновен за земетресението и тепърва ни предстоят подобни изпитания. Говореше много убедително. Но това, което най-много притесни майката игуменка, а честно казано, и всички нас е, че според него някои от реликвите, пазещи града, са изчезнали и няма да ни пазят повече...
Климент замръзна на място и понечи да хване Ирина за ръката, но се спря в последния момент. Откъде прокаженият знаеше за изчезналите светини?
- Каза ли какво е изчезнало? – попита той и нервно се огледа настрани. Нима Изчислителя беше стигнал до последния етап от плана си? Това значеше, че няма никакво време. Ако искаше да помогне на Борис, на Ирина и на себе си, трябваше да побърза.
- Защо те интересува толкова? Ти не живееш в Константинопол? Няма от какво да се боиш!
- Просто ми отговори на въпроса! Тонът на Климент не търпеше възражение. – Ако искаш да помогнеш и на двама ни.
– Не! Прокаженият просяк не каза нищо повече – отсече византийката, почувствала се засегната от думите на писаря.
Климент въздъхна, спря и се обърна към любимата си.
- Историята е дълга и не знам дали ще мога да ти я разкажа. Аз самият не съм сигурен, че знам всичко в нея. Но по един или друг начин може да се окаже, че касае и теб, и мен, и излизането ти от манастира. Наистина е важно да си спомниш дали просякът е споменал конкретни реликви.
– Сигурна съм, че не е! Сестра Анастасия, която се грижеше за него, ни осведоми най-подробно за думите му – византийката щеше да продължи с обясненията, но неочаквано дръпна Климент за ръкава. – Ето го! Човека, за когото ти говорех!
Задната врата на манастира бавно се отвори и от там се подаде заметната с качулка глава. Чу се звукът на клепало, каквото ползват прокажените, а след миг, оглеждайки се внимателно, просякът затвори вратата след себе си и тръгна по улицата към центъра на града. Само яркото слънце, което грееше в очите му, и това, че бяха в сенките, попречи на прокажения да види Климент и Ирина.