– Трябва да разбера кой е! – писарят искаше да остане при Ирина, но разбираше, че това е шанс, който не може да изпусне. Изчислителя беше ползвал просяци и преди и нищо чудно този да го заведеше при господаря си. – Трябва да разбера къде ще отиде!
– Свърши каквото е необходимо, а после се върни при мен – с неочакван плам отговори Ирина и стисна ръката на писарят. – Ще те чакам!
Прокаженият се движеше пъргаво и на писаря му бе трудно да го следва. За негов късмет въпреки силното обедно слънце улиците бяха пълни с народ и скоро той смело излезе от сенките.
Просякът, изглежда, бързаше за някъде. Макар да минаха покрай няколко църкви и манастири, около стените на които бяха насядали множество негови събратя, той не се присъедини към тях. Хлопането на клепалото му проправяше път като на император, защото никой не искаше да рискува да се зарази от болния.
Малко след като пресякоха един от мостовете над река Ликус, се случи малък инцидент. Каруца, водена от два вола, изскочи внезапно на пътя и едва не премаза просяка.
– Внимавай къде караш, идиот! – развика се той, размаха дървената си тояга като меч и шибна с нея едно от животните. След това бързо отскочи встрани, за да избегне камшика на човека на капрата и следван от ругатни и закани, продължи пътя си.
Прекосиха целия град. Минаха под хвърлящия сенки акведукт на Валент, подминаха кръстовидната църква "Свети Апостоли", манастира на "Христос Пантократор" и се насочиха към портата Платея.
Нима беглецът искаше да напусне Константинопол? Или идваше от Пера?
Просякът стигна до вратата и се мушна в ходника. Климент го последва и миг по-късно пред него се ширнаха равните води на Златния рог. Прибоят тихо се разбиваше в брега, в небето се носеха чайки, няколко войници играеха с костени зарове.
От прокажения нямаше и следа.
Слисан, Климент се огледа на всички страни, но този, когото преследваше, сякаш се бе изпарил във въздуха.
– Току-що през вратата мина един прокажен. Видяхте ли накъде отиде? – попита той играещите войници, но те само му махнаха с ръка да ги остави на мира.
– Не можем да следим за всички дрипльовци, които минават от тук. Имаме по-важна работа! – отговори му един от стражите, а останалите го подкрепиха с бурен смях.
Климент приближи войника, хвана го за яката на кожената куртка и го раздруса.
– Пак питам! Къде отиде прокаженият!
Не можеше тази нова нишка да изчезне така неочаквано, както се бе и появила.
Вместо да отговори, стражът го блъсна в гърдите, а останалите захвърлиха заровете и извадиха мечовете си.
Климент също посегна да извади своя, но в същи мит се чу нечии силен глас:
– Какво става тук?
Началникът на гарнизона, спартарият Стилихон, бе дошъл да нагледа войниците си. Той разпозна Климент и мрачна усмивка се разля но лицето му.
– Пак ли ти? Може би е по-добре да оставя да те убият!
12
22 септември
Мърморейки сърдито, Стилихон поведе Климент към караулното помещение в централната кула. Личеше си, че стаята е обитавана от военен. По стените бяха закачени щитове и ножници, някои празни, други със затъкнати мечове, лъкове, снопове стрели и копия бяха наредени в ъглите, по дървените полици свитъците се гушеха между шлемове, предпазители за ръце и нараменки. По накапаната с восък маса, разгърнати един върху друг между тежките месингови свещници, бяха поставени няколко карти на града, пергаменти със свитъци и заповеди. До тях имаше пълна до половината чаша с вино, подпряна на глинена стомна. По земята зад стола се търкаляха стари парцали и парчета от дрехи, запечатани с насмолена хартия гърнета бяха подредени под дървените пейки.
– Надявах се повече да не се срещаме! – Стилихон изгледа гневно писаря, оправи кожената си куртка и постави прибрания в ножницата си меч на масата между двамата. – Защо идваш да тормозиш войниците ми? Или си открил нещо, свързано със смъртта на съотечественика ти?
- Всъщност да, открих някои неща, но нито тук е мястото, нито ти си човекът, на когото ще ги кажа! – не се остави да бъде сплашен писарят.
Нещо не беше както трябва. Спартарият се бе появил прекалено бързо при портата, носейки със себе си напрежение и обиди, които писарят не заслужаваше. Той можеше да се разхожда свободно където си иска и да задава въпросите си, без това да предизвиква яда на Стилихон. Въпреки това византиецът се бе ядосал, бе го довел в стаята си и сега го гледаше като враг. Климент усети как по гърба му преминава студена тръпка и незабелязано опипа скрития под дрехите си нож. Защо не бяха в канцеларията, където се срещнаха за първи път?