Спартарият се зачерви още повече и понечи да му отговори яростно, когато неочакван кучешки вой прониза въздуха. Звукът бе изключително силен и неприятен, заглушавайки шумовете, които се носеха от пристанището и града.
Вбесен, Стилихон, скочи от стола си, отвори широко прозореца и изкрещя:
– Накарайте това куче да млъкне! Не искам да чувам повече противния му рев!
Сега бе ред на писаря да подскочи. Климент отстъпи назад, извади ножа изпод дрехата си и го насочи към византиеца. Във виковете му разпозна същия глас, който бе чул преди малко, когато прокаженият, който преследваше, се бе развикал на коларя. Това обясняваше внезапното изчезване на бездомника при вратата Платея, купчината стари дрехи зад стола на спартария и гнева му, който Климент предизвика с появата си.
– Ти си прокаженият, който разпространява слухове, че Бог е извърнал очи от императора. Ти си този, който е ходил в манастира "Света Анна"! – не можа да се сдържи писарят и в следващия миг съжали за прибързаната си реакция.
Вместо да отговори, византиецът издърпа меча от ножницата си и замахна срещу Климент. За късмет на писаря, широката маса между двамата ограничаваше действията на Стилихон. Един от свещниците падна, каната се заклати и обърна чашата, виното в нея заля струпаните пергаменти.
Писарят отскочи назад, обърна се и докато спартарият заобикаляше масата, отвори вратата и се втурна по стълбите навън. Разблъска няколко войника, които вървяха към кулата и им извика да спрат и заловят преследвача му, защото е предател. Объркани, стражите започнаха да въртят глави, но в следващия миг началникът им излетя от вратата, бълвайки проклятия и заплахи, крещейки, че писарят е шпионин, който се е опитал да го убие.
Войниците се хвърлиха след Климент с викове. Разбрал, че не може да чака помощ от никъде, той се стрелна напред по улицата, блъскайки един чирак, понесъл кошница с ябълки, които се изсипаха на земята. Зад него се чуха ругатни и когато погледна през рамо, писарят с облекчение видя, че няколко от войниците са се стоварили на земята, а Стилихон блъска изплашения чирак, който им бе препречил пътя. Това даде допълнителни сили на Климент, който сви в една от страничните улички и побягна още по-бързо. Само след минута виковете зад него заглъхнаха. С малко късмет бе успял да се измъкне от преследвачите си.
Писарят с благодарност докосна талисмана под дрехите си, спря задъхано и седна на близката каменна пейка. Подпря длани на коленете си, без да обръща внимание на минувачите, които с интерес наблюдаваха задъхания чужденец. Гърдите му се надигаха учестено, сърцето му щеше да изхвръкне от бързото тичане. Мислите му се въртяха около Стилихон и ролята му в разиграващата се из улиците на Константинопол драма. Дали спартарият бе Изчислителя? Дали той стоеше в дъното на изчезналите реликви, убийствата и заговора срещу императора?
Някой го блъсна по рамото, извини му се, но Климент не обърна внимание и тръсна глава. Макар много да му се искаше да е разрешил загадката, това изглеждаше малко вероятно. Изчислителя беше някой много близко до Михаил, а Стилихон, макар и началник на портата Платея, едва ли беше точно такъв.
Тогава?
Много по-логично изглеждаше византиецът да е част от общия план, някой високопоставен в изкусната игра на криещия се в сенките Изчислител, когото той случайно бе разкрил. Имаше чувството, че колко повече напредва разследването му, толкова повече възможности и варианти се появяват, които като черни пипала на отровна хидра бавно го омотават в прегръдката си и се опитват да го задушат.
Независимо дали заради изчезналите реликви, или по друга причина, Бог наистина бе отвърнал лицето си от Константинопол и неговия император. И сега по улиците на града, възседнали огнените си коне, с кикот се носеха дяволът и помощниците му, които се надсмиваха в лицето на императора, патриарха и на него самия. Антихристът ловуваше между стените на Константинопол и все повече жертви падаха в мрежите му. Жертви с проблясващи скъпоценни пръстени, пълни стомаси, дебели тела и пусти души. И след като събереше кървавата си жътва, Смъртта щеше да разчупи стените на града и да проточи костеливите си пръсти първо на изток към Дамаск, а след това и на север към Плиска!
Писарят скочи на крака.
Трябваше бързо да намери някой с достатъчно власт, някой, който да му повярва и да арестува Стилихон.
Климент припряно се огледа. Намираше се в края на стръмна уличка, лъкатушеща по един от хълмовете на града, в края на която се извисяваха златните кубета на "Света София". Дано този път патриархът да беше в черквата.