– Хлябът в кошниците наистина е откраднат, златната сфера на Бизант също я няма – каза Климент, а патриархът въздъхна още по-дълбоко.
– Сега е много важно да разберем дали и кърпата с образа на Христос е открадната. Ако и тя е изчезнала... – Фотий не довърши, а само се прекръсти.
Писарят разказа за срещата си с Петрон, пропускайки да обясни защо братът на кесаря се е съгласил да сътрудничи. Свещеникът го изслуша мълчаливо и макар в очите му да се четяха въпроси, не попита нищо. Вместо това обеща, ако се сдобият с ключа на императора, да им даде своя собствен, за да могат да отключат ковчежето, в което се съхраняваше свещената кърпа.
Разбраха се да се срещат колкото се може по-рядко и ако това все пак се наложи, да става в палата на патриарха, а не в църквата. За свръзка щеше да им служи послушникът Игнатий, който обслужваше Фотий и се оказа негов племенник.
– Пази се! – предупреди го на изпроводяк патриархът. Казах ти. Вече съм получил предупреждение, че може аз да съм следващата жертва. Сам видя – посочи с ръка към вратата божият служител – не ми е приятно, но съм се обградил с хора, които да ме пазят. Може и да са монаси, но някои от тях са по-добри и от най-добрите ветерани. Защото – очите на Фотий заискриха – имат на своя страна вярата. Тя им дава сили. Ти също трябва да внимаваш. В крайна сметка, ще се разбере с какво се занимаваш, ако вече не се е разбрало. Няма да можеш да се прикриваш дълго зад смъртта на Дукум. Мнозина няма да харесат разследването ти, включително и Михаил. Трябва да внимаваш къде и кога ходиш. Бъди непрекъснато нащрек, не се движи сам и винаги ползвай централните улици – доколкото ти е възможно. Макар и там да не е безопасно. Удар с нож или с кинжал може и да остане незабелязан в тълпата. Не излизай никога без придружители. Нападнали са те веднъж, ще те нападнат и втори път! Знам, че ми нямаш доверие – патриархът сложи ръка върху рамото на писаря, – но този път съм на твоя страна!
Писарят кимна, обеща да се пази и си тръгна.
Над града се бе спуснала омайна лятна вечер. Слънцето бе залязло и най-после не сипеше жарките си лъчи, от Златния рог вееше лек бриз, който се провираше между листата на дърветата и охлаждаше нагретите през деня къщи и площади. По тъмното небе се носеха бели облаци, между тях ясно грееха големи жълти звезди. Миришеше на водорасли и рози, а звукът на цикадите заглушаваше шума, идващ по улиците. По стените около църквата бяха закачени запалени факли, но от тях нямаше голяма полза, защото ясната луна светеше ярко, къпейки всичко в бледата си светлина.
Климент пое въздух с пълни гърди и за първи път, откак пристигна в града, се почувства спокоен. Макар загадката да изглеждаше заплетена и да ставаше все по-сложна, той внезапно изпита усещането, че ще успее да я разреши, че нещо в него вече знае отговора и само трябва да изчака, за да изплува на повърхността.
Писарят отвори една от страничните врати в оградата погледна към смълчаната тъмна черква и излезе на павираната улица до нея.
В този момент нещо се стовари върху него и го събори на земята. За разлика от съня му преди малко, това не беше гигантска златна сфера, а човек с изваден меч. Той се бе хвърлил върху Климент от близкото дърво, където се криеше в очакване на появяването му. Само грешната преценка на скоростта и разстоянието спасиха писаря от острието. То изтрака по четвъртитите камъни, но в следващия миг мъжът скочи на крака и отново се хвърли върху жертвата си.
Трескаво опитвайки се да извади ножа си изпод дрехата, Климент извика, знаейки, че няма кой да му помогне в пустата улица. Шумът от пристанището на Златния рог и Галата заглушаваше гласа му, а дори някой да го чуеше, нямаше да може да дойде навреме.
Той все пак успя да издърпа камата, късайки ленената си риза, в която ръкохватката на ножа се замота точно навреме, за да успее някак си да отбие нападението на убиеца, и дишащ тежко, да се облегне на стената зад себе си. Дали не трябваше да хвърли оръжието по нападателя, залагайки всичко в един удар?
Убиецът, облечен в черни дрехи и с омотан около лицето шал, между пролуките на който проблясваха само очите му, не му даде време за размисъл. Той вдигна меча си и го стовари върху главата на писаря. Климент успя да отскочи навреме встрани, а острието остави широка бразда в белия хоросан зад него. Инерцията изигра лоша шега на Климент. Той залитна, подхлъзна се и падна по гръб на земята.