В следващия миг убиецът бе над него, а високо вдигнатият му меч закри ярката луна. Вместо да го стовари върху жертвата си, нападателят внезапно се олюля, направи несигурна крачка напред и се стовари току до главата на писаря. Между рамената му стърчеше стрела.
По средата на улицата, стиснал арбалет, който се губеше в едрите му длани, стоеше Василий.
– Ела да ти помогна – подаде ръка на падналия писар византиецът и се ухили. – Не се ли радваш да ме видиш?
– Повече от всякога! – Климент пое протегнатата ръка, изправи се и изтупа дрехите си от прахта. Гърлото му бе пресъхнало и прашно, кръвта биеше в слепоочията му, но се чувстваше по-жив от всякога. – Но как се оказа тук? И то въоръжен?
Исполинът направи кисела физиономия.
– Още не си разбрал всичко – каза той и посочи мъртвеца. – Знаеш ли кой е това?
Писарят поклати глава.
Василий приклекна, обърна трупа и дръпна шала от лицето му.
В тях, сякаш ги обвиняваха, се взираха мъртвите очи на спартария Стилихон.
– Пий! – Василий сипа щедро вино в сребърна чаша, на която беше гравирана битката на Тезей с Минотавъра. – След подобно преживяване всеки има нужда да се подкрепи!
Климент с благодарност вдигна напитката към устата си, отпи голяма глътка, задави се и изплю част от виното. Гадеше му се, главата му се въртеше, ръцете му трепереха, зъбите му тракаха, но в същото време възприемаше ставащото около него с кристална яснота.
Василий го тупна с лапата си по гърба, писарят се изкашля, след което пресуши чашата. Византиецът му я напълни отново.
Двамата поседяха известно време мълчаливо, оставяйки прохладния бриз да охлади страстите и сърцата им. Бяха полегнали върху отрупани с възглавници лежанки на просторната мраморна тераса на двореца, в който живееше Василий. Виното постепенно отпусна изпънатите нерви на Климент и той блажено се отпусна на меката коприна. Реши да се напие, да му отпусне края, та дано изтрие веднъж завинаги тревогата и напрежението от душата си.
– Императорът се ожени за бившата ми жена – неочаквано каза Василий, а гласът му беше натежал от печал. – Мислех, че няма да го направи, но са се венчали без много шум днес сутринта и сега празнуват. И аз бях поканен, но не съм сигурен дали ще мога да понеса подобно празненство. Каквото и да си мислиш, обичах Евдокия Ингерна, въпреки че делеше леглото си с това на Михаил. А сега е само негова...
Писарят учудено погледна големия мъж до себе си, но Василий се извърна, за да скрие стеклата се по лицето му сълза.
– Няма значение! – изтри бузата си с юмрук византиецът. – Нищо не може да се направи. По-добре да се върнем към настоящите си проблеми.
На въпросите на писаря как се е оказал зад църквата в точния момент, Василий разказа, че цял ден обикалял града, търсейки Стилихон. Обикалял пазарите и кръчмите, където знаел, че се събират войници, навестил златарите, при които повечето спартарии и други офицери държали парите си, минал през площадите и пазарите, но никъде не можал да намери беглеца. Най-накрая, когато съвсем се отчаял, случайно го зърнал близо до двореца на Юстиниан. Стилихон изглеждал напрегнат и забързан, с омотан около главата шал, който за щастие се смъкнал точно когато минавал покрай Василий.
– Следеше те - делово сподели византиецът и отпи от чашата си. От предишното му тъжно настроение не бе останала и следа. Той пак изглеждаше изпълнен с енергия и решителност за действие. - Тръгнах да го следя. Можех да го хвана веднага, но ми беше интересно какво е намислил. Тайно се надявах да ме отведе до Изчислителя, но... – Василий вдигна рамена. – Видях те да влизаш в двореца на Фотий, а Стилихон се качи на близкото дърво да наблюдава двора. Явно много ти беше насъбрал нашият спартарий. Останалото ти е известно.
Климент благодари още веднъж на спасителя си и двамата надигнаха чаши.
Постепенно напрежението изчезна, виното си каза думата и Климент се отпусна усмихнат на лежанката. Беше му приятно да стои на прохладната тераса, да се напива бавно с прекрасното вино на Василий и двамата да си говорят и да се смеят като стари приятели. От кога не му се беше случвало това? Всъщност ставаше за първи път, честно призна пред себе си писарят. В Плиска, макар и с висок пост, непрекъснато се намираше под напрежение. Спешните задачи никога нямаха край, а Борис изискваше всичко да става по възможно най-бързия начин. Освен помощниците си, Климент нямаше други истински приятели и внезапно осъзна колко се е привързал към Корсис и Невестулката. Но всичко това можеше да се поправи. Особено ако успееше в задачата си и освободеше Ирина. Беше спестил достатъчно пари, а и имаше имението до Филипополис, което Борис му подари, сред като разреши загадката с жълтата кутия и изчезналата дъщеря на Гостун. Можеше да напусне службата си, да се откаже от почестите в двореца и да се оттегли заедно с Ирина, да наеме ратаи, да гледа зърно и плодове, да прави вино, да има деца и да заживее щастливо и спокойно, далеч от интригите, убийствата и сплетните. Можеше да...