Лесно проникнаха в църквата на двореца. След пира на Михаил по случай сватбата му почти всички спяха пиянски сън, а повечето войници бяха изпратени да помагат при разчистването на отломките на пожара във Влахернския дворец. Петрон махна с ръка на началника на стражата, едър пехотинец със зачервен нос извика, че идват по заръка на брат му, и никой повече не се поинтересува от тях.
Тайната врата бе хитроумно скрита в сянката на една колона, облицована със същите мраморни плочи като стената. Нямаше нито дръжка, нито видима ключалка. Ако човек не знаеш специално къде и какво да търси, нямаше как да я забележи. Петрон обаче знаеше.
Въпреки негодуването му оставиха Корсис да пази пред нея, а останалите се спуснаха по няколкото извити стъпала, минаха по дълъг задушен коридор и накрая излязоха в нефа на дворцовата църква. Невестулката лесно се справи с простите ключалки към подземието и скоро тримата застанаха в средата на криптата, а ковчежето, в което се пазеше чудодейната кърпа с образа на Христос, беше пред тях.
Петрон преглътна отново и се опита да се съсредоточи върху това, което правят, и това, което предстои. На фона на закачената на стената катранена факла, която припукваше и пълнеше въздуха с тежък дим, физиономията на Невестулката изглеждаше странно издължена, но върху устните му играеше крива усмивка. Писарят вдигна ръка:
– На "три" завъртаме ключовете.
– Чакайте! – очите на помощника му не слизаха от ковчежето пред тях. – Нека не бързаме.
Бившият крадец пусна ключа, който държеше, и дългите му ловки пръсти внимателно опипаха златния ръб на сандъчето. Дланите му шареха по капака, страните и долната част на кутията.
– Аха! – той застина за миг и натисна единия от рубините. Чу се леко изщракване, камъкът потъна леко, след което се върна на мястото си.
– Какво беше това? – с дрезгав глас попита Петрон. – Не можеш ли да побързаш?
– Това беше капан - тихо каза Невестулката и продължи да опипва кутията.
– Какво щеше да стане? – византиецът преглътна шумно.
– Не знам точно. Има различни. В момента, в който отворехме капака, пръстите ни щяха да бъдат намушкани или отрязани от отровни шипове, или от ключалките щяха да ни промушат остриета – бившият джебчия сви рамена. - Или щеше да се отвори друг капак, от които до излезе отровен дим. Опа! – Невестулката завъртя настрани една от златните плочки и се чу второ изщракване.
– Има ли още? - гласът на Климент звучеше притеснено.
Помощникът му замислено поклати глава, отстъпи крачка назад и сви устни.
– Не мога да открия нищо друго, но инстинктът ми казва, че има още нещо.
– Защо?
- Не знам. Обикновено има по един капан. Той е напълно достатъчен. Но тук имаме три ключалки с по три ключа, императорско съкровище, нещата не са толкова прости. А и ковчежето е свързано с християнска реликва. Самата му направа иска да покаже преклонение пред страданията на Иисус. Затова ключалките са три – в чест на Светата троица. По същата логика и капаните трябва да са три.
Писарят изненадано изгледа Невестулката. Не бе имал представа, че помощникът му е толкова начетен.
– И какво ще правим сега?
Бившият джебчия замислено огледа сандъчето. Повдигна го. Прокара длан по долната му страна, изсумтя недоволно и отново го постави пред себе си.
– Не е по ъглите, не е в ръбовете, не е в Страстите Христови, пробвах всички камъни и обкова. Къде е тогава? – мърмореше Невестулката на себе си. – Може би... няма къде да другаде да е... а и така се крие най-добре – пред очите на всички.
Помощникът на Климент внимателно хвана кръста в средата на капака, дръпна го, натисна го, но не последва нищо. Накрая леко завъртя искрящото злато и се разнесе трето изщракване.
– Мисля, че беше това. Нека пробваме сега.
– Сигурен ли си? Не искам да остана без пръсти – попита Петрон и сви дланите си в юмруци.
– Има само един начин да разберем – Климент отново хвана ключа. – Завъртаме на три. Едно, две, ТРИ!
Всички заедно превъртяха ключовете, византиецът бързо пусна своя и отскочи назад, закривайки лицето си с ръка. Не последва нищо.
Климент се наведе и внимателно, с крайчеца на пръстите си повдигна капака. Той се отвори с лекота и разкри съдържанието на златното ковчеже.
То беше празно.
Кърпата с лика на Христос беше изчезнала.
- Не може да бъде! Не може да бъде! – като в транс Петрон заотстъпва назад, събори една дарохранителница и се блъсна в сандъка зад себе си. Обречени сме! Наистина сме обречени!
Византиецът се обърна и без да чака писаря и помощникът му, побягна.