– И сега какво? – Невестулката насмешливо погледна по посока на беглеца. – Господ ще излее своя гняв върху Константинопол?
– Той вече го прави – уморено отговори Климент и махна с ръка. – Научихме каквото искахме. Да се махаме!
Двамата бързо излязоха от криптата, минаха през празната църква и се изкачиха по тайната стълба. Вратата в другия край се оказа затворена.
– Този страхливец не знае какво прави! – ядно отбеляза Климент и безуспешно натисна камъка пред себе си. Чуваше се как Корсис безуспешно се опитва да отвори. – Ще успееш ли да отключиш.
Невестулката приклекна, огледа механизма на вратата и кимна с глава.
– Елементарно е. Просто издърпваме тази пружина...
В следващия миг вратата пред тях леко се отвори. Климент я бутна и се озоваха в коридора.
– Затвори, преди да успея да го спра – започна да се оправдава оставения на пост помощник. – Опитах се да отворя...
– Не сега! – писарят дръпна помощника си за ръкава и следван от Невестулката, забърза по празния коридор на двореца.
– Господарю! Вървим в обратната посока! – обади се Корсис, все още притеснен, че не се е справил добре с поставената му задача.
Климент сложи пръст пред устните си и ускори крачка.
В същия момент от другия край на коридора се чуха забързани стъпки, викове и дрънчене. Някой бързо приближаваше към тях и ако можеше да се съди по идващите звуци, беше въоръжен. Климент дръпна помощниците си в свода на близката арка и задъхани, тримата спряха, опитвайки да пазят тишина.
В коридора се появи отряд войници, стиснали мечове в ръка, предвождани от дребен спартарий, който енергично ги канеше да побързат. Стражите стигнаха до колоните на коридора, където беше тайната врата, наобиколиха я, един от тях извади факла и огниво, удари кремъците един в друг и я запали. Последван от останалите, той се втурна в тунела.
– Нас ли търсят? Какво значи това? – попита Невестулката през зъби.
– Това означава, че Петрон ни е предал. Искал е да се избави от нас, надявайки се така тайната му да остане скрита. Не случайно беше затворил вратата. Искал е да ни забави.
– Сигурно вече тича към покоите на Михаил да го уведоми какво сме открили и да прибере дивидентите от това! – Невестулката плю на земята и разтърка устата си и юмрук.
Писарят се усмихна.
– Всъщност се съмнявам, че ще постъпи така. Нашият гръцки приятел вече вероятно е осъзнал, че ако отиде при императора, ще трябва да му признае с какво се е занимавал тази вечер. На Михаил едва ли ще му е приятно, че някой, пък бил той и собственият му вуйчо, влиза с взлом в църквите му, краде ключове и отваря реликви, които никой не трябва да вижда. Не, ако реши да говори, на Петрон ще му се наложи да дава много обяснения. Нещо, което съм сигурен, че той иска да избегне.
Климент мина през портата на свети Роман, отдръпна се, за да направи път на няколко търговци и натоварените им с жито мулета, и излезе от града. Пое по пътя, пълен с бързащи към и от Константинопол пътници. Селяни, които караха стоките си към пазарите, майстори и чираци, търсещи работа, излезели от гарнизоните си войници и предприемчиви търговци, продаващи на странниците питки с мед и вода, примесена със сок от нар, се разминаваха със свещеници, овчари с високи геги и мръсни бради, бързащи да прекарат стадата си, и куриери, понесли пратки, писма и денкове.
От време на време по каменния път изчаткваха копитата на кон или минаваха каляски, от които със зачервени лица надничаха излезели на разходка деца, водени от майките или бавачките си.
Писарят свърна по една от страничните пътеки и започна да се изкачва по близкия хълм. Искаше му се да разсее мислите си от ставащото в града, да проясни главата си далеч от цялата гълчава, интриги и сплетни, в които бе омотан Константинопол, да си почине някъде, където няма да го преследват убийци, няма да изчезват свещени реликви и няма да му се налага да говори с хора, които го лъжат.
Изкачи се на върха на хълма, вдигна очите си към полето и занемя. Пред него, до края на хоризонта, като друг град от палатки, шатри и малки постройки, се простираше лагерът на източната армия, командвана от магистър Коридон.
Войници в блестящи доспехи, лорики или кожени ризници тичаха между палатките, кръглите им шлемове ярко блестяха на сутрешното слънце, лъчите на което се пречупваха в остриетата на копията и върховете на мечовете им. Командири с извити шлемове с конски косми, показващи ранга им, крещяха заповеди, тръбачи надуваха дългите си медни тръби, тежковъоръжени хоплити с огромни кръгли щитове, зловещо изрисувани с горгони, ехидни и други чудовища, вдигаха облаци прах с подкованите си ботуши. Над походните кухни и импровизирани ковачници се вдигаше пушек и пара, чуваха се викове, ругатни, цвилене на коне и дрънчене на метал.