В първия момент Климент не разбра какво точно се случва. От отдалечения си хълм му се струваше, че наблюдава разбунен мравуняк, в който случаен пътник е забил пръчката си и го е разровил, но след това в безсмисленото на пръв поглед тичане и суетене се откри някакъв ред и стана ясно – войската се строяваше.
В същия миг по пътя, излизащ от града, се вдигна облак прах. Група конници напредваше към лагера и Климент различи сред тях магистър Коридон, кесарят Варда, Василий и телохранителите им. Командирът бе дошъл да инспектира войската си!
Чак сега писарят обърна внимание на издигната току до предните редици на строяващите се войници огромна пурпурна шатра и ахна от изненада. С подобен цвят можеше да се кичи само императорът! Или този, на когото той лично даде разрешение за това. Дали Михаил знаеше какво се случва толкова близо до стените на столицата му? Императорът може и да беше пияница, но в никой случай не беше глупав. И какво правеха Варда и Василий заедно с магистъра? Сами ли бяха дошли, или Михаил ги беше изпратил?
Малко преди да стигнат войската, Коридон и спътниците му спряха. Към тях се насочиха петима облечени в лъскави доспехи офицери, които приветстваха военачалника. След това всички бавно се приближиха към строените и изпънати като по конец войници. От предишното суетене не бе останал и помен. Безформената доскоро тълпа се превърна в страховита маса от дърво и желязо, от която като зъби на лъв стърчаха остриета. С вдигнати копия и щитове, сред внезапно възцарилата се тишина, ветераните бяха готови да приветстват своя предводител.
Коридон спираше пред всеки от полковете, разменяше по няколко думи с офицерите, след което вдигаше ръка за поздрав. Отговаряше му стръвен, гърлен рев, който дълго не стихваше!
Беше съвсем очевидно – войниците обожаваха Коридон!
Прегледът се проточи дълго. Климент приседна на хълма, мушна между зъбите си стръкче трева и замаян от гледката, остави мислите му да се реят над крещящата войска и грохота на оръжие.
Дали ако разкриеше убиеца, Михаил щеше да освободи Ирина от манастира, в който я беше заточил, и да я остави да се омъжи за него? Византийката не можеше да отговаря за провала на баща си. Който, ако трябваше да бъдат докрай честни, не постигна успех, защото беше убит. А самият Михаил, колкото и да беше покварен, не правеше впечатление на лош човек. Пиеше повече, отколкото трябва, и не блестеше с особен ум, но точно такъв човек би разбрал трепета на влюбеното сърце.
Климент въздъхна сладко, изплю тревата, която дъвчеше, изправи се и се протегна. Преди да се отдава на мисли и мечти за бъдещето, трябваше да свърши още доста работа.
В полето под него проверката най-после свърши. Войската нададе последен рев, войниците за последен път вдигнаха мечовете и копията си, след което бавно започнаха да се разотиват. От града, заедно с предводителя и спътниците му, бяха пристигнали и няколко каруци, натоварени с бъчви с вино. Те бяха закарани в средата на лагера и отворени. Коридон също обичаше войниците си. И искаше да ги подкрепи и зарадва.
Истинското пиршество обаче беше в приготвената за военачалника палатка. Той заедно със спътниците си и главните офицери влязоха в нея, слугите започнаха да носят блюда, стомни с вино и всякакви деликатеси. До една от стените на шатрата се разположи малък хор, група босоноги танцьорки притичаха през поляната под подсвиркванията на войниците.
Писарят бавно закрачи по изсъхналата трева, скри се под сянката на близкото дърво и отпи от малкия мех с разредено вино, който бе взел от Невестулката. Какво ли ставаше в палатката на Коридон? Защо военачалникът бе дошъл при войската? Това рутинен преглед ли беше, или магистърът искаше да се увери във верността на войниците си? И защо Варда и Василий бяха с него?
Климент поклати глава. Дори извън града нямаше как да избяга от надвисналите проблеми. Те го следваха като ято черни гарвани, стрелкаха се ниско над земята с грозно грачене и не му даваха нито миг почивка. Как го беше нарекъл Борис? Свой сокол и пазител. Такъв беше той – ловен сокол, който князът пускаше, когато искаше да улови плячката си без много шум. Може би беше време да се издигне на високо, там, където никой не можеше да го стигне, и да се опита да види картината но нов начин. След което да се стовари върху виновника и да го унищожи!
Под него пиршеството продължаваше с пълна сила. Пияни войници се клатеха между палатките или, забравили всякакво приличие, се облекчаваха между тях, други лежаха на земята, тук-там избухваха сбивания, носеха се смях, викове, ругатни и пиянски песни.