– Не само аз съм стигнал до този извод – Василий огледа останалите в ложата. – Всички се страхуваме за живота си. Питаме се кой ще бъде следващият. Вече нямам доверие на довчерашните си приятели.
– Но защо? Защо някой ще избива приятелите на Михаил и ще слага в ръцете им цитати от трагедия на "Есхил"?
– Не знам! – византиецът се отпусна тежко върху възглавниците. – Казах ти единственото, което ми идва наум – някой им е завиждал и е искал постовете и привилегиите им. Я донесете малко вино – провикна се той. – Гърлото ми пресъхна от толкова много приказки.
Най-накрая нароченият час изтече и широките врати на арената се отвориха. От там се появиха четирима души, всеки от тях с мъка удържащ ремъците на няколко животни, които повече приличаха на вълци, отколкото на кучета. След тях, върху платформа с колела, се появи дървена клетка с огромна черна мечка. Дори от мястото си на балкона писарят можеше да види колко голямо е животното, което пазачите му удряха с копията си, за да го разгневят още повече.
Въпреки възобновяването на игрите, публиката не се укроти. Виковете срещу императора не секнаха, чуваха се закани, размахваха се юмруци, тълпата не забрави, че е била накарана да чака дори когато пуснатата на свобода мечка с един удар откъсна главата на най-близкото куче.
Боят беше неравен и жесток.
Насъсквани от водачите си, кучетата заобиколиха мечката, опитвайки се да я нападнат в гръб – някои дори успяха, но огромното животно се справяше с тях, едно по едно. Скоро арената се изпълни с разкъсани животински тела, кръв и вътрешности, а мечката, с разкъсана козина там, където нападателите ѝ бяха успели да я захапят, се защитаваше седнала на задните си крака.
Напрежението постепенно спадна. Развълнувани от битката, зрителите насочиха енергията си към ставащото на терена, виковете срещу Михаил заглъхнаха.
В императорската ложа също настъпи оживление. Зачервен, Агатон събираше облозите на присъстващите, записвайки всеки от тях на малка дъсчица. Климент отказа да се включи в играта, но изненадващо Василий с лека ръка заложи сто златни монети за победа на кучета, които изглеждаха обречени. Михаил също се включи в залозите, но много по-благоразумно – за мечката.
Животното се бе облегнало на египетския обелиск и се бранеше срещу последните трима нападатели, които не спираха да скачат около него. Едно от кучетата блъсна мечката в ребрата, тя загуби равновесие и се строполи настрани, докато другите две се хвърлиха към гърлото ѝ. Огромният звяр се опита да се изправи, докопа единия от нападателите и успя да му разпори корема, но силите му очевидно привършваха. Второто куче се впи в гърлото на жертвата си, докато последното останало живо я захапа за гърба.
Мечката нададе отчаян рев, надигна се и опита да блъсне нападателите си в една от близките колони, но не успя и се строполи до нея. С последни усилия удари едното от кучетата, чупейки предния му крак, но това, което я бе захапало за гърлото, продължи бясно да дърпа.
Фонтан от кръв бликна от гърлото на мечката, ревът ѝ премина в глухо гъргорене, тя се опита отново да се надигне, но само потрепери и се строполи мъртва на земята.
Кучкарят обиколи триумфално Хиподрума с последните двама останали живи от любимците му, докато тълпата ги окуражаваше и хвърляше дребни монети и храна.
Няколко роби по препаски изскочиха на арената, натовариха труповете на животните в дървена каруца, а други посипаха локвите кръв с трици и пясък. Само след миг Хиподрума изглеждаше съвсем като нов, без нищо да подсказва за зловещата борба, разиграла се току-що.
– Мечката получи много рани. Виждаше се, че силите ѝ не стигат и няма да издържи – усмихнато обясняваше Василий, докато си прибираше печалбата. – Още вино за всички! – извика той. – да отпразнуваме победата!
След като робите приключиха с работата си, бързо издигнаха пред императорската ложа малка платформа, облицована в зелено. Под освиркванията на публиката на нея се възкачи Мегакъл – висок мъж в вирната брада и гъста черна коса, понесъл в ръката си лира, който, без да обръща внимание на виковете, се поклони на императора и гостите му.
– Сега – провикна се Агатон през дълга медна фуния – великият певец и музикант Мегакъл ще изпълни някои от най-прочутите си песни.
"Пуснете колесниците!", "Не искаме тази примадона!", "Викнете борците!" и други подобни викове заехтяха от трибуните, но Мегакъл се поклони отново, вдигна лирата си и запя.
Никога преди това Климент не бе чувал подобно изпълнение. Музиката се лееше от устата на певеца като пълноводна река, могъща и нежна, бавно заобикаляща камъните или бурно втурваща се напред през бързеите. Гласът на Мегакъл се оказа дълбок и плътен, скоро виковете от трибуните заглъхнаха и писарят се остави мелодията да го носи, представяйки си, че е в имението си във Филипополис заедно с Ирина, седнали в разцъфналата, пълна с цветя градина. Между листата леко подухваше ветрец, по поляната пред тях прелитаха птици и чудно красиви пеперуди, чуваше се отпускащ ромон на вода. Двамата с византийката се гледаха влюбено, Ирина се наведе напред и му поднесе устните си...