Собствената им къща се оказа непокътната. Съседните постройки бяха малко или повече пострадали, дълбока пукнатина зееше на една от сградите, почвайки от подпорите на покрива, керемидите на друга бяха изпопадали, а входната врата зееше грозно изкривена настрани, трета бе наполовина срутена.
Месарите, които продаваха стоката си на форума на Бика, се бяха скупчили в центъра на площада и не спираха да ругаят земетресението, лошия си късмет и императора. Около тях тичаха чираците им с кофи вода и пребледнели лица, опитвайки се да изгасят пламналите пожари около сергиите. Помощ им оказваха няколко дрипльовци, на които месарите обещаваха тлъсти овнешки плешки, ако се справят добре. Пред една от вратите избухна бой. Трима крадци с мазни коси и мърляви дрехи се бяха опитали да влязат през разрушената стена, но бяха заловени от собственика и слугите му. Двама успяха да се изплъзнат, но третият беше пребит до смърт с тояги и камъни, а тялото му изхвърлено в задръстената с боклуци канавка.
Климент остави Невестулката и Корсис да пазят къщата и хукна да търси Ирина.
Както навсякъде, и в манастира "Света Анна" цареше суматоха. Камбанарията на съборната черква се бе килнала, по земята се търкаляха парчета керемиди и мазилка, стените на постройките бяха напукани, капаците на прозорците висяха или бяха изпадали на земята. Дворът бе превърнат в болница, а сестрите помагаха на пострадалите от земетресението. Върху импровизирани легла от дъски или направо на земята бяха настанени ранените. По-тежките случаи със счупвания и сериозни контузии бяха отделени в северната част на двора, откъдето се носеха викове на болка. Една от монахините обикаляше около ранените и им даваше да пият гъсто вино, примесено със сок от маково семе, което да облекчи страданията им. Трима възрастни монаси с мрачни лица, викнати от съседната болница, вадеха с железни щипци парчета трески от пострадалите, а до тях няколко сестри наместваха костите и ги стягаха с дървени шини. Други се грижеха за по-леко ранените, промиваха раните им с мед и сол или със силно вино, превързваха ги и се опитваха да ги успокоят. Над двора се носеха викове, плач, вопли и молитви.
Климент мина през централния вход в Южната част на манастира и се огледа, търсейки Ирина. Дълга квадратна стена от бял варовик с високи фризове обграждаше двора. От едната ѝ страна бяха килиите на монахините, от другата – магерницата, където се приготвяше храната. В дъното се виждаше градина със зеленчуци и билки, до нея се намираше нисък навес под който бяха вързани няколко неспокойни овце и крави. В ляво имаше малък скрипториум, с кръгъл покрив и широки стъклени прозорци, един от които бе счупен. В средата на двора, църквата "Света Анна" се издигаше над всичко, позлатеният ѝ покрив блестеше, тежката ѝ врата от кедрово дърво беше широко отворена и през нея се носеше песнопение. Писарят разпозна мелодията на "Славете Господа", която обикаляше като молитва и утешение над изпълнения с болка и страдание двор.
Видя Ирина, приклекнала до старец с бяла брада и превръзка на челото, през която беше избила кръв. Византийката му подаваше чаша с вода, внимателно придържайки я към устните на възрастния мъж, докато му говореше успокоително. Главата ѝ беше покрита с черна кърпа, която прикриваше буйните ѝ коси, лицето ѝ беше изцапано със сажди и прах, но се стори на Климент по-красиво от всякога.
Усетила, че я наблюдават, Ирина вдигна глава, огледа се и срещна очите на писаря. Тя извика сподавено, чашата в ръката ѝ заплашително се разклати. Въпреки всичко византийката остана при ранения, докато се напие, след което го зави с тънко одеяло, изправи се и приглаждайки полите на расото си, се затича към Климент.
Двамата застанаха един пред друг, гледайки се в очите, без да могат да кажат нищо. За миг светът около тях изчезна. Стенанията на ранените, виковете на войниците, тичащите стъпки на сестрите, дори химнът, славещ Бога, изчезнаха някъде, оставяйки място единствено за силно биещите им сърца.
– Ти дойде! Все пак дойде! – пристъпи към Климент Ирина и в очите ѝ се насъбраха сълзи.
– Дойдох! И този път няма да те оставя да си отидеш! – тихо каза писарят и хвана ръката на любимата си.
В същия миг земята отново се залюля, нещо се блъсна в писаря и Ирина.
– Веднага пусни сестрата, безсрамнико! – извика ниска зачервена монахиня с изпоцапано лице и започна да удря Климент през ръцете. – Как не те е срам, безбожнико! Ами ти? Погледни се! Държиш се като някоя уличница! Три дни на хляб и вода! И пълно покаяние! – продължаваше да фучи новодошлата.
– Да майко! – почтително се поклони византийката и се изчерви. – Съжалявам!