– Връщай се при болните! Има още много работа за вършене! Господ ни изпрати изпитание и трябва да помогнем на по-слабите си братя и сестри! – не спираше да вика гневно игуменката на манастира. – А ти... ти се махай и повече да не съм те видяла тук! – започна да блъска тя Климент към изхода.
Писарят искаше да обясни, че това е недоразумение, да каже, че познава Ирина отдавна и носи вести за убиеца на баща ѝ, поне да ѝ махне с ръка, но разярената игуменка не му даде възможност за това, викайки на помощ манастирската стража.
Миг преди да го изблъскат зад оградата на "Света Анна", някой пъхна в ръката му набързо надраскана бележка.
"Утре по пладне при колоната на Константин", бе успяла да напише съобразителната византийка.
Писарят приседна на пейката пред вратата на манастира и няколко пъти прочете посланието. Покрай него продължаваха да внасят ранени, други си тръгваха придържани от роднините си, някой редеше пламенни молитви, в далечината цвилеше кон, но Климент не обръщаше внимание на нищо. Отново и отново се връщаше към написаното, към краткия миг, в който бе държал ръката на Ирина. Накрая целуна бележката, сгъна я и я скри до сърцето си. Стана, направи няколко крачи пред пейката, чудейки се дали да не се върне обратно, но се отказа. Погледна още веднъж над главите на влизащите и излизащите хора, в опит да види любимата си, но не я откри.
Никога преди това Константинопол не му се бе струвал толкова красив. Пораженията от земетресението, търкалящите се отломки по земята, безредието на тълпата, блъсканицата но тесните улици, звънът на камбаните – всичко му се виждаше прекрасно. Сърцето му пееше, крачката му бе бърза и лека, на устните му играеше лека усмивка.
"Утре по пладне при колоната на Константин! Утре по пладне при колоната на Константин!" – повтаряше си той като заклинание, докато бързаше по улицата.
За да избегне тълпата, зави в една от по-малките улички. И тук беше пълно с хора, които стояха пред къщите си, гледаха уплашено, почистваха изпадалата мазилка, пропуканите стени и разрушените покриви, докато се опитваха да си вдъхнат увереност един на друг.
Писарят спря пред една от къщите, за да провери дали бележката е още под ризата му, когато му се стори, че зад него се разнася немощен стон. Някой викаше за помощ, но гласът му се губеше в общата шумотевица.
Без да се замисля, Климент прескочи падналите керемиди, прекрачи няколко тухли, бутна вратата и влезе.
Точно до прага, затисната от дървена греда, лежеше слаба старица. Главата ѝ бе покрита с шарена кърпа, черната ѝ рокля бе скъсана на няколко места. Дървеният ѝ бастун се търкаляше на няколко метра от нея. Гредата на тавана бе ударила жената точно преди да излезе, а тя нямаше достатъчно сила да я премести.
– Помощ! – простена старицата, вперила умоляващ поглед в Климент.
Без да се бави, той се наведе, повдигна тежкото дърво и помогна на жената да се изправи. Опряна на рамото му, тя се върна обратно в къщата.
– Благодаря! Много благодаря и Бог да ви благослови! – нареждаше старицата, докато бавно пристъпяше по дървения под. Винаги, когато имам нужда, няма кой да ми помогне. Така и ще си умра сама! Синовете ми Памфил и Александър са в чужбина, а внукът Стилихон все има работа. Защо ли ми щукна да бягам навън? - вайкаше се тя, докато писарят внимателно я настаняваше в удобен, тапициран стол със зелена дамаска. Колкото ми е отредил, Господ, толкова ще живея! По-добре да умра в дома си, отколкото на улицата.
– Добре ли сте? Как е гърбът ви? – Климент разклати малката стомна оставена до крака на масата. – Искате ли нещо? Да извикам ли лекар?
– Сама ще се оправя! Няколко компреса и ще съм като нова. – старицата посочи чашата на масата. – Само ми сипи да се успокоя. Сипи и на себе си. Това е чудесно питие от круши, сама си го правя.
Климент махна с ръка и напълни ниската калаена чаша. Старицата я обърна на един дъх, замижа с очи и примлясна.
– Така е по-добре! Ух, че се уплаших! Не се бях плашила така, откакто император Теофил прати гвардейците си да арестуват мъжа ми – бабата си наля още една чашата и отпи. – Казвам се Ана – представи се тя. – Ако не ме бяхте спасили, така и щях да си умра под тази греда – възрастната жена опипа гърба си, където я бе ударило дървото.
– Изглежда, имате яка гърбина – усмихна се писарят и стисна ръката ѝ.
– Никога не съм се давала на трудностите – отсече Ана и отново надигна чашата. – Участвах в походите наравно с мъжете, можех да яздя с часове. Вече нищо не е както беше навремето – в очите на бабата проблесна паника. – Хората са станали лоши и зли! Всеки мисли само за себе си и как да спечели повече, без да го е грижа какво причинява на останалите. Императорът и той горкият, съвсем се е побъркал. Хванал си любовница, пие по цял ден, съвсем забрави хората. Чувам какво говорят пророците. Бог се е отвърнал от нас, защото делата ни са нечестиви!