Варягът потрепери, като си спомни за бащата на Михаил – Теофил, който преследваше почитателите на икони и ги избиваше безмилостно. За малко щеше да убие собствената си съпруга, след като един от шутовете му, онова дребно гърбаво изчадие Дендрис, я издаде, че се моли всяка вечер пред образа на Богородица. Но това далеч не беше най-лошата черта на императора, помисли си Ингерн и отново плю на земята. Като възпитаник на патриарх Йоан VII Граматик, Теофил се представяше за защитник на честността и пречеше на по-предприемчивите хора да си вършат работата.
"Та той нареди да бичуват собствения му брат, защото къщата, която си построи, засенчваше тази на съседа му. Накара да потопят цял кораб, след като разбра, че е натоварен със стока на жена му Теодора, защото според него не било работа на императрицата да се занимава с търговия. Как можеш да се разбереш с подобен човек? Той има всичко, а ти нищо" – мрачно си мислеше за отминалите времена телохранителят.
За щастие Теофил беше убит от арабите, макар и да успя да се прояви и на смъртното си ложе. Преди да умре, императорът поиска да му донесат главата на зет му Теофоб, страхувайки се, че след смъртта му ще прояви претенции към престола. Според мнозина Теофил беше умрял усмихнат, стиснал под мишница отрязаната глава на зет си.
Какво и да беше станало, след смъртта на владетеля нещата потръгнаха. Наследникът му Михаил беше още дете и майка му Теодора управляваше с любовника си – логотета Теоктист, а след това и с брат си Варда. Императрицата върна иконопочитанието, започна отново да търгува и не пречеше на останалите да го правят. Това време беше златно за Ингерн, но най-доброто тепърва предстоеше.
Варягът се облиза, все едно усещаше вкуса на идващата сполука и закрачи с още по-широки крачки. Хората го разпознаваха отдалеч и му правеха път. Знаеха кой е, знаеха и за избухливия му нрав и предпочитаха да си нямат работа с него. Тепърва щяха да му правят път! И то не само обикновените хора.
"Дали да не се оженя отново?" – лениво си помисли Ингерн. – "Ще си взема някоя добра женичка от сестрите на императора, нищо че са доста по-млади от мен. Михаил има цели пет, все ще намери една за мен. След това ще натоваря няколко кораба със стоки и ще ги пратя на изток. Ще взема екипаж само от моите хора. Те знаят как се плава в опасни води. Ще закарам на арабите оръжия и ризници – Михаил ще ми разреши, какво като воюваме срещу тях? В замяна ще вземем подправки и коприна. След това ще пратя още кораби. После още повече" – мислеше си щастливо Ингерн и виждаше как изпраща флотилията си от портата "Света София". – Ще стана логотет или протостратор, може да поверят на мен войната на изток. А един ден, когато се завърна начело на верните ми легиони... кой знае, може да стана и император!"
Унесен в щастливи мисли за бъдещето, варягът не усети как краката му сами го отнесоха до IV военна порта. Беше чул за напрежение сред войниците, за ширещи се слухове срещу императора и неговото семейство. Ингерн искаше да провери на място за какво става дума. И да повдигне духа на бойците. Особено след земетресението, което можеше да увеличи слуховете и сплетните.
"Как може императорът да не е угоден Богу, щом е готов да се ожени за дъщеря ми? – мислеше си Ингерн, все така стиснал шлема си под мишница. – Ще разбера кой мъти главите на тези глупаци и ще го накарам да съжалява за това!"
Малко преди да стигне до казармите, някой го извика по име.
Варягът спря, огледа се и видя между къщите в близката улица нечия закачулена сянка. Бе започнало да се стъмва, мракът бавно навлизаше в града и на късогледия Ингерн му се наложи да присвива очи, докато различи непознатия.
– Ти ли си? – каза накрая варягът, разпознал непознатия, и тръгна към него. – Защо се криеш в сенките като някой престъпник? Или вече си разбрал къде ти е мястото?!
– Точно така, точно така – събеседникът му го хвана под ръка и го поведе настрани. Тук нямаше много сгради, между постройките се простираха широки поляни, обрасли с високи треви, храсти и дървета. Някъде избуха бухал, друг му отговори.
– Къде ме водиш? – недоволно попита Ингерн. – Отнасяй се с необходимото уважение към тъста на императора!
– Точно това и правя – отговори му закачуления, обърна се към него и заби ножа си в гърлото му.
Ингерн се опита да изтегли острието, но само разряза пръстите си. Чувстваше как кръвта му плисва навън, пред очите му причерня, краката му се подкосиха и той се свлече на земята. Шлемът му се търкулна далеч встрани и се скри в тъмната трева.