Не трябваше да забравя и жените. Майката на Михаил, двете Евдокии, сестрата на императора Текла, както и другата – Пулхерия.
Климент въздъхна и взе ново парче пергамент.
Направи дълга колона с имената на всички замесени, като срещу тях отбеляза връзките им с жертвата, с останалите и евентуалния мотив за убийството.
Имаше и още.
Паднал ли е наистина Дукум от коня, или е бил убит? Къде е изчезнал рапортът на лекаря Гайнас? Защо двамата войници, охранявали кавхана, бяха пратени в Азия? Какво означаваше бележката с българските богове? Ами тези със стиховете на Есхил? Защо Евматий, Мануил и Ингерн не са се защитавали, преди да бъдат убити? Кой беше едноокият просяк и защо го беше нападнал? Имаше ли връзка между смъртта на българския кавхан и тази на "стълбовете на империята"? Какво бе открил Дукум, преди да бъде убит?
Защо папският нунций искаше да се срещне с него? Това имаше ли нещо общо със ставащото в града, или Рици преследваше свои собствени цели? Възможно ли беше легатът да стои в дъното на всичко, за да изпълни задачите, поставени му от папата?
Климент прегледа отново записките си и се сепна. Рици беше пристигнал в Константинопол месец преди кавханът Дукум. Убийствата също бяха започнали след появата му. Случайност ли беше това?
Климент прекара следващия час, описвайки всичко, което знаеше. Корсис няколко пъти провери дали господарят му няма нужда от нещо, но заварвайки го да работи, тихо затваряше вратата.
Когато приключи, беше малко преди полунощ. Въпреки късния част и емоциите от изминалия ден, писарят не се чувстваше изморен. Реши да се разходи, искаше му се вечерният въздух да разхлади главата му.
Климент шумно слезе по стълбата и завари Корсис и Невестулката увлечени в игра на зарове. Бившият джебчия беше научил приятеля си на почти всички номера, които знаеше, и сега горчиво съжаляваше за това, защото Корсис се бе оказал талантлив ученик.
– Излизам да се поразходя – каза писарят и двамата му помощници с мърморене прибраха заровете и тръгнаха с него.
Нощта бе прекрасна. Звездите светеха ярко на небето, луната – пълна и ярка, осветяваше града, въздухът хладно галеше кожата, камъните най-после бяха изстинали.
Въпреки късния час улиците бяха пълни с хора. Възстановителните работи продължаваха с пълна сила, къщите бяха обградени от работници, чистачи с дървени колички и дълги лопати извозваха останките.
Нападнаха ги в една от страничните улички. Петимата мъже, които се бяха скупчили на единия от ъглите, правейки се, че се опитват да поправят килнала се настрани ограда, внезапно извадиха мечовете си и скочиха срещу тях.
В първия миг Климент спря, без да знае какво да прави. Наистина ли го нападаха? Или това беше някаква грешка? Кой имаше причина да иска смъртта му? Мъжете срещу него не му оставиха много време за размисъл. Двама от тях го атакуваха, той отскочи назад, опря гърба си в близката стена и изтегли кинжала, който висеше на кръста му. Как щеше да се защитава с него срещу двамата, които се изправиха насреща му с дългите си мечове?
Нападателите се хвърлиха заедно напред, едното от остриетата разряза крачола на панталона му и одраска крака му. Климент усети как по кожата му се стича топла кръв, а мъжът срещу него, разбрал, че ударът му е бил успешен, му се ухили в злобна гримаса.
В следващия миг Невестулката му се притече на помощ. Бившият джебчия се метна срещу един от нападателите, удари го странично, мъжът падна на земята, извика от болка и изпусна меча си. Писарят се хвърли и бързо го вдигна. Вече въоръжен, той отблъсна атаката на втория убиец, прехвърли кинжала в лявата си ръка и на свой ред нападна. До него Корсис се справяше още по-добре. Помощникът му измъкна кол от близката разнебитена ограда и го завъртя като боздуган над главата си. Противниците им отстъпиха, но този, който падна на земята се забави и в следващия миг дървото се стовари върху главата му. Чу се неприятен хрущящ звук и мъжът се свлече отново на земята, този път, за да не стане повече.
Озлобени от смъртта на другаря си, останалите четирима нападатели като един се нахвърлиха върху Корсис. Сега беше ред на Климент да спасява помощника си. Той скочи напред, целейки се в гърлото на най-близкия противник, но в последния момент той го усети, обърна се и ловко парира удара му. За негов лош късмет кракът му попадна в локва кръв, мъжът се подхлъзна и се строполи на земята. В следващия миг писарят заби меча си в гърдите му.
Корсис продължаваше да върти кола над главата си, надавайки страховити възгласи, които освен за уплашат противниците му, трябваше да привлекат вниманието и на някой от патрулите.