Усетили опасността, нападателите се хвърлиха с удвоени сили. Двама срещу помощника му, един срещу Климент. Писарят отново отстъпи, когато му се стори, че зад гърба му се мярка нова сянка. Той рязко се обърна, но не видя нищо. Убиецът използва този момент, за да го атакува отново. Той бързо пристъпи напред, мечът му изсвистя, но Климент парира удара му. Зад гърба му Невестулката неочаквано изскочи напред и заби ножа си в гърдите на нападателя.
От близката стена се отдели нечия сянка и побягна по кривата уличка. Точно преди беглецът да завие, луната освети лицето му и Климент ясно различи черната превръзка, която минаваше пред окото му. В следващия миг просякът изчезна.
Нямаше смисъл да гони беглеца. По-важно беше да помогне на Корсис. Климент се обърна само за да види как помощникът му, който междувременно също се бе въоръжил с меч, пробожда единия от нападателите си и мята кола след другия, който хукна да бяга.
– Жалко, последния го изтървах! – със съжаление отбеляза Корсис, след което се обърна към писаря. – Добре ли си, господарю?
Климент кимна с глава, но преди да успее да отговори, се чу тих стон. Убиецът, който Невестулката бе ударил с кинжала си, беше още жив.
Корсис също го чу, наведе се над него, вдигна главата му и извика:
– Кой ви изпрати, негоднико?! Кой? Казвай, преди да съм те предал на императора!
Вместо да отговори, раненият се опита да се изсмее и по устните му избиха кървави мехури.
– Не ме плаши с Михаил! Това е краят му! А за там, за където съм се запътил, има доста по-страшни неща от него!
– Ти си свършен, така да знаеш! – изсъска Климент и също се надвеси над мъжа. – Кажи кой те прати и може и да оживееш!
Раненият само поклати глава.
– Късно е! Много е късно! – от устните на ранения потече кръв. – Но и вашият ред ще дойде! Не само императорът, целия му род е обречен!
– Какви ги дрънкаш?! – Климент хвана за гърлото умиращия. – Ако не от мен, имай поне страх от Бога...
– Имам! Вече нищо не може да ни спре. Реликвите ги няма... Изчислителя ги е взел... Всичко е пресметнато... Няма кой да пази града и императора... – раненият се задъха, през тялото му премина гърч. – Докато Михаил е на престола, Бог ще седи с гръб към Константинопол... Земетресението беше само началото... Бедствията ще налетят като скакалци... Чак докато не падне...
– Какви реликви? Какво значи, че ги няма? Кой е Изчислителя? – Климент разтърси ранения, но той само се усмихна, крайниците му потрепериха и мъжът се отпусна безжизнен.
– Какво значеше всичко това? За какво говореше той? – озадачено попита Невестулката, който също се беше приближил. – Какво е изчезнало?
– Нямам представа – Климент изглеждаше съкрушен. – Господ да ни е на помощ! Константинопол е пълен с реликви.
7
20 септември
Папският нунций монсеньор Анджело Рици доволно се намести на покрития си с мек плюш стол и покровителствено изгледа българина пред себе си. Макар страната му да се беше покръстила начело с владетеля си, приел титлата княз, за римския духовник българите си оставаха варвари, които предстоеше да бъдат опитомени. Царството им беше силно, конницата – ненадмината, а войската им трудна за побеждаване. И след като по истинско чудо тези диви хора бяха приели Христос за свой Бог, трябваше бързо да бъдат приобщени в лоното на католическата църква. Нещо, което прекрасно съзнаваше и онзи така наречен патриарх Фотий, който си мислеше, че може да командва църквата по целия свят. Трябваше да се види с българина, преди останалите да са му наговорили каквото и да било и да са му завъртели главата. Разговорът можеше да се окаже много важен и затова Рици се беше постарал.
Върху златотъканата покривка в сребърни чинии бяха подредени апетитни ястия. В средата, с малък аквариум, пълен с бистра вода, златни рибки плуваха между свежи листа от рози. Под кърпа в златна кана с изображението на свети Дамян беше налято най-хубавото охладено бяло вино, с което нунцият разполагаше. Ленени кърпи за хранене и прибори с релефни дръжки, които се предаваха в семейството му по наследство, завършваха обзавеждането. Легатът искаше да смае посетителя си и да му покаже с колко важен човек си има работа.
"И всичко това, за да се харесам на един варварин!" – кипеше вътрешно в себе си монсеньор Анджело.
Трябваше да се съобразява с неукия българин. Той, пред който се кланяха херцози и барони, дори крале, които търсеха съвета и помощта му. Нали затова Николай бе пратил именно него в Константинопол, това гнездо на ереси, за да успее да убеди императора, че пътят, по който ги води Фотий, е път към ада!