Всъщност се оказа, че българинът не е чак толкова неук. Княжеският писар, както се представи Климент, имаше широки познания, които се разпростираха върху църковните въпроси, житията на светците и канона, а по светските дела се оказа много по-осведомен от негово преосвещенство. Гостът му отговаряше кротко и ясно, държеше се възпитано и почтително, служеше си чудесно с ножа и вилицата и в крайна сметка монсеньорът реши, че може би не е чак такъв варварин, за какъвто го мислеше в началото.
Постепенно Рици се отпусна още повече. Вкусните ястия и доброто вино също си казаха думата. С поднасянето на десерта – печени плодове, полети с мед и ядки, нунцият реши да пристъпи към темата, която го вълнуваше най-много.
– В Рим не разбираме защо вашият княз е решил да мине към Константинополската патриаршия, а не към папската курия? Рискувате спасението на душите си, като се обвързвате с тези еретици.
– Те знаят ли, че ги наричате така? – попита писарят.
– Разбира се, че знаят! Нима папата не отлъчи главата на църквата им Фотий? Който упорства в заблудата си и води и други души към мрака на преизподнята! Легатът се постара думите му да прозвучат застрашително, но събеседникът му не изглеждаше смутен.
– Не разбирам много от църковните борби – сви рамена Климент, – но доколкото знам, и Фотий анатемоса папата, което ще рече, че и той е еретик!
– Това не е вярно! – извика нунцият, но веднага смекчи тона. – Всички знаят, че истинският Христов престол е в Рим, а не в Константинопол! Важно е какво казва папата! Клетвите на Фотий нямат никаква сила!
– Той твърди обратното. Честно казано, и аз, и княз Борис сме объркани от така създалото се положение. Не искаме да сгрешим и да обречем душите си на гибел – Климент говореше сериозно, макар в очите му да гореше весел пламък.
– Няма какво да се чудите! – властно заяви Рици. – Всички знаят къде свети Петър е поставил камъка на църквата си. И това е Рим, а не Константинопол! Не се поддавай на внушението на владици, които не са поставени на престола си от Този, който е на небето.
– Но свети отче – благо каза Климент и се усмихна. – Как да сме сигурни, че няма да сгрешим? Става дума за душите на толкова много хора. Трябва да сме уверени в избора си!
Монсеньор Анджело Рици благо се отпусна на стола си и сплете ръце точно под кръста на гърдите си. Значи варваринът искаше да се пазарят. Чудесно! Нямаше никой по-добър в пазарлъка от него. И този, правещ се на наивен българин, нямаше да успее да го оплете в мрежите си. Очевидно Борис искаше нещо и щеше да пристане на този, който му го даде. Е, Анджело Рици беше тук точно заради това.
– Разбира се, че трябва да сте сигурни – уверено заяви той. – Готови сме да дадем всякакви уверения и да изпълним всички желания на вашия владетел, само и само да го предпазим от заблуда и обречем душата му на вечни мъки.
– Всички желания ли? – срамежливо попита Климент и се наведе напред, сякаш за да чуе още по-добре отговора на папския легат.
– Всички! – потвърди духовникът и отпи от виното, за да прикрие усмивката си. – Нека само каже какво иска и ще го получи!
– Князът ми има само едно желание – неочаквано твърдо каза Климент. – Той иска собствена, самостоятелна църква, призната от Рим. Със свой, български, архиепископ или патриарх!
Папският нунций монсеньор Анджело Рици се задави с виното си. От очите му потекоха сълзи, по бузите му избиха червени кръгове.
– Това е невъзможно! – отсече той, когато най-после успя да си поеме дъх. – Напълно невъзможно.
– Е, тогава няма какво да говорим повече – спокойно каза писарят, поклони се учтиво и си тръгна.
Климент беше въодушевен. Преди да посети дома на Евматий, беше огледал мястото, където беше намерен убития Ингерн. Отначало не откри нищо сред усуканите клони, пожълтелите треви и боклуците между тях. До един от храстите земята тъмнееше и по тревата още личаха следите от мястото, където беше паднало тялото на варягът. Писарят огледа внимателно, отмести падналите вейки, порови в бурените. Мислеше да се откаже от търсенето, когато малко по-встрани от мястото, където беше извършено убийството, му провървя. Там пръста беше по-рохка, нямаше корени и треволяк и в тънкия прах ясно си личеше следата от голям войнишки ботуш.
Най-вероятно убиецът, след като беше пронизал Ингерн, беше отскочил назад, за да се предпази от бликналата кръв. И кракът му случайно беше попаднал на място, което да запази отпечатъка му!
Макар да не казваше нищо категорично, отпечатъкът беше важен. Убиецът носеше военни ботуши, информация, която можеше да се окаже много полезна.