"Тук всички ли живеят в дворци?" – мислеше си Климент, докато, съпровождан от намръщен вратар, прекосяваше двора на убития Евматий. Вестарият бе живял в красива къща, облицована с жълт камък, в средата на чудна градина, до вратата на която водеше пътека, застлана с фин бял пясък. Скулптури на животни и антични герои бяха поставени между дърветата, нисък червен покрив се виждаше между клоните на малката горичка от палми и смокини в дъното на двора.
Млада босонога прислужница въведе писаря в широка приемна с полиран дървен под, тесни прозорци с тежки, тъмнозелени завеси и се засуети около него. По стените висяха картини, икони и гоблени в сребърни рамки, излъскани до блясък медни свещници красяха резбованите шкафове.
Преди Климент да успее да разгледа всичко, вратата в дъното се отвори и малка фина жена с бродиран черен шал на главата влезе в стаята и тръгна към писаря.
– Махай се веднага от тук, Елена! – ядно извика тя и удари с ръка прислужницата по гърба. След което се обърна към писаря и се представи: – Аз съм Пулхерия, вдовица на вестария Евматий. Извинете недодяланата ми прислуга. Откак мъжът ми беше убит, си мислят, че всичко им е позволено – вдовицата сведе глава. – Разбрах, че брат ми, императорът, ви е пратил, да разследвате убийството на съпруга ми.
– Така е – поклони се на свой ред писарят. – Знам, че за вас представлява голяма болка да се връщате към смъртта на мъжа си, но ще ви бъда благодарен, ако ми отговорите на няколко въпроса.
Пулхерия бързо огледа стаята, сякаш се страхува някой да не я подслушва, и пристъпи към писаря.
- Може би е по-добре да се разходим в градината тихо каза тя. – Тъкмо ще ви покажа мястото, където беше убит мъжът ми.
"И никой няма да може да ни чува" – помисли си Климент и тръгна след младата жена.
Вдовицата на вестария, освен красива, се оказа умна и наблюдателна. Тя сбито разказа как слугата открил мъртвия ѝ мъж в лятната къща в дъното на двора, където Евматий обичал да се усамотява. Когато пристигнал, лекарят само констатирал смъртта му.
– На гърдите му зееше ужасна дупка, тялото му беше цялото в кръв. Около него бръмчеше рояк мухи, беше ужасно! – вдовицата потръпна, но успя да се овладее. – Лежеше близо до вратата, сякаш е говорил с някой на прага, преди да бъде убит.
– Имаше ли следи от борба?
Пулхерия поклати отрицателно глава. Всичко било в идеален ред, нищо не липсвало, въпреки че в стаите имало ценни предмети.
– Нищо не беше откраднато. Евматий обичаше скъпите вещи. Кой не ги обича!? – вдовицата вдигна рамена. – Дори сребърните свещници, които мъжът ми купи по-рано същия следобед и беше поставил върху масата срещу входа, си бяха на мястото. Този, който го е нападнал, не го е направил, за да го ограби – заключи вдовицата, докато стъпките им скърцаха по настланите с пясък алеи.
– Имаше ли врагове?
– Тук всеки има врагове – направи неопределен жест Пулхерия. – Повечето минават за приятели. Най-вече, за да се държат един друг под око.
Климент кимна.
- Този, който е убил съпруга ви, вероятно го е познавал. Евматий сам му е отворил вратата, за това говори и липсата на следи от борба.
– И аз мислех за същото – едва чуто промълви жената. – Нощем лежа, гледам в тавана и се чудя – кой ли от приятелите му е решил, че Евматий му пречи.
– И до какъв извод стигнахте?
Вдовицата спря, свали шала си и за първи път погледна писаря в очите.
– Константинопол е странен град. Свикнали сме на всякакви неща. Синове убиват бащите си, за да ги наследят по-рано, мъже режат носовете на братята си и ги пращат в изгнание, жени предават съпрузите си, за да се домогнат до парите им. Изневерите се приемат за нещо нормално, ставаме свидетели на невиждана похот и разврат... Понякога имам чувството, че живея в някакъв нов Содом, а не в столицата на най-великата империя...
Писарят не отговори, изчаквайки вдовицата да продължи. Пулхерия помълча, спусна булото си и тръгна по алеята.
– Наистина не знам какво да мисля. Имаше много хора, които не обичаха Евматий. В един или друг момент той засегна интересите на някого. Беше умен и съобразителен, сам се издигна и това не харесваше на мнозина. Михаил му се доверяваше все повече, което дразнеше останалите. Завиждаха му, че е толкова близък с императора. Мъжът ми се грижеше не само за дрехите, но и за цялото му домакинство. Харчеше парите от личната му каса, което не се нравеше на мнозина. Като стратора Лъв например. Обвини го, че угажда на всяко желание на императора и харчи прекалено много за неща, от които няма нужда. Беше толкова настоятелен в твърденията си, та се наложи Евматий да поиска Варда да повери сметките му.