Жената го дръпна грубо зад бараката, бързо се огледа и сложи пръст на устните си. Елена беше висока и гъвкава, със стройни бедра, налети гърди, здрави зъби и тъмна кожа. Зелените ѝ очи, проблясващи под светлокестенявата ѝ коса, бяха леко кривогледи, но това ѝ придаваше някак екзотичен и привлекателен вид. На глезена си имаше златна верижка, на едната ѝ ръка също, дрехите ѝ макар и поизбелели, бяха от хубав плат.
– Какво ви каза мръсницата? – пресипнало изшептя слугинята и се огледа отново. – Какво каза Пулхерия?
– А теб какво те интересува? – учуди се писарят. – И защо мислиш, че ще разговарям с теб зад тази барака?
– Мъжете винаги разговарят с мен! – Елена се усмихна подканящо. – Можеш да научиш някои интересни неща.
– Не ми се вярва. Най-вероятно клюки и сплетни! – писарят изгледа жената от главата до петите, но тя не трепна пред погледа му.
– Знам неща, които не са известни на много хора. И не обичам да говоря с останалите слуги и роби – надменно отвърна прислужницата.
– Говориш като някоя господарка! – засмя се писарят. – Какво искаш да ми кажеш?
– Можех и да стана господарка някой ден! Преди. Сега вече не – Елена отметна косите си, в погледа ѝ се примеси тъга и злоба. – Не гледайте Пулхерия, че се прави на опечалена и кротка – бързо заговори тя. – Видът ѝ лъже! Няма да сте пито първият, нито последният попаднал в мрежите ѝ. Като господарят например. Въртеше го на малкия си пръст. А зад гърба му се подиграваше и му изневеряваше. Може би знаете онзи коняр Филон, който се мисли за голяма работа само защото е спечелил няколко победи на Хиподрума. Винаги, когато господарят излезеше, той се появяваше отнякъде. Сигурно му е пращала бележки. Отначало се криеха, но напоследък станаха доста невнимателни – слугинята замълча. – Но тя разбра, че знам за тях. Затова ме изгони одеве – за да не ви кажа какво съм видяла! Филон и Пулхерия бяха любовници, сигурна съм!
– Нима? – Климент не изглеждаше убеден. – Това ли е истината, или просто искаш да навредиш на господарката си?
– Разбира се, че искам да ѝ навредя – разсмя се Елена и пристъпи към писаря. Туниката ѝ се разлюля, през единия от процепите ѝ се показа коляното и част от бедрото ѝ. Прислужницата ухаеше на лавандула, жасмин и още нещо, което накара сърцето на писаря да подскочи. – Тя не заслужаваше Евматий!
– А ти го заслужаваше, така ли? – Климент отблъсна Елена от себе си. – Чудя се откъде имаш тези дрехи и злато, с което си се окичила. Едва ли ти плащат чак толкова много.
– Господарят се грижеше за мен – прислужницата се приближи и сложи ръка на гърдите на писаря, точно върху бясно биещото му сърце. Туниката ѝ се разтвори още повече и разкри част от гърдите ѝ. – Както може би и ти ще се погрижиш за мен...
Климент блъсна Елена далеч от себе си, тя се опита да запази равновесие, но не успя и падна на земята. Без да казва нищо повече, той бързо тръгна към изхода.
– Не съм те излъгала за нищо – се чу зад гърба му. – Те наистина бяха любовници. А ти... ти не знаеш какво изпусна!
– Константинопол е пълен с чудеса и реликви. Как мога да кажа за какво става дума? – патриарх Фотий замислено поглади лявата си буза. – Само в църквата "Свети Апостоли" има неизброимо количество светини. Тялото на блажения апостол Андрей, тези на евангелист Лука, на Йоан и Григорий Богослов – патриархът се прекръсти, – дясната ръка на Йоан Кръстител, главата на апостол Павел и неговия ученик Тимотей. Там в саркофази от яспис и мрамор са телата на светите Константин и Елена.
Климент дълго се чуди дали да посети патриарха. Фотий му беше преподавал преди години в Магнаурската школа и ценеше българина за бързата му и логическа мисъл, нещо, с което самият духовник изпъкваше над всички. След като писарят се бе върнал в България, известно време си писа с бившия си учител, но след това не им оставаше достатъчно време да поддържат кореспонденцията си. После двамата се издигнаха. Фотий за една нощ беше станал патриарх от обикновен мирянин, а Климент се захвана с разследванията си. Въпреки това и двамата следяха с интерес кариерата на другия, докато няколко пъти не се случи пътищата им да се пресекат по не най-приятния начин.
Фотий ръководеше част от външните дела и шпионите на императора, като често се опитваше да се бърка в работите на съседната държава. За последно двамата се бяха сблъскали преди няколко години, когато се опитваха да издирят чашата, направена от черепа на Никифор. Тогава пратените от Фотий фанатици за малко не убиха писаря и помощника му Корсис, но в крайна сметка Климент бе този, който я намери. От тогава между учител и ученик се бяха установили ледени отношения, като всеки внимателно следеше стъпките на противника си. Въпреки това Фотий бе човек разумен и лишен от ненужни емоции и след като претегли всички плюсове и минуси, Климент реши, че си заслужава да се довери отчасти на патриарха. В случая интересите им съвпадаха и за двамата бе много по-изгодно да действат в съдружие, отколкото поотделно. Това разбира се, не значеше, че ще споделят всичките си тайни, но поне можеха да си помагат, когато това е необходимо.