Работи някъде около час. Записва имена, въпроси и предположения, но когато привърши, не беше по-доволен отколкото в началото. Все пак беше набелязал план за действие.
Единствената следа, за която можеше да се захване, беше едноокият просяк. За да го причаква още на влизане в града, Фидипид трябва да е знаел, че писарят пристига, за да замени Дукум, както и точния ден на идването му. Малцина бяха наясно с това. Някой го беше предал, за да може едноокият да направи засадата си. Някой, достатъчно близък до Михаил, за да е осведомен за пристигането на българския пратеник. Това беше едната нишка. Другата беше самият просяк. Ако успееше да го намери и разпита, може би щеше да стигне до убиеца.
Но преди да се заеме с всичко това, трябваше да изясни още нещо, което не му даваше мира, откакто Борис му беше съобщил за смъртта на кавхана. Беше ли убит Дукум?
Намери Невестулката и Корсис да играят на зарове с войниците. Бившият джебчия се усмихваше доволно, разклащаше чашата с удоволствие и не спираше да печели.
– Обеща ми да не лъжеш собствените ни хора! – Климент дръпна помощника си настрани. – Ако толкова ти се играе, намери си други партньори!
– Но залозите са съвсем малки, а и аз не мамя, господарю - опита да се оправдае Невестулката. – Просто днес имам късмет.
– Ето какво ще направиш – сряза го писарят. – Ще върнеш на собствениците им всичко, което си спечелил, а аз ще се направя, че нищо не се е случило. Ще ви чакам с Корсис пред вратата. Имате пет минути да се приготвите. И се въоръжете – Климент показа меча, който висеше на бедрото му. – Не искам повече да се разхождаме беззащитни из този град.
Мърморейки сърдито, Невестулката се върна при другарите си и групичката избухна в радостни възгласи. Климент се усмихна, поклати глава и се облегна на оградата. Невестулката беше безценен помощник, но трябваше да се откаже от някои от старите си навици.
Няколко минути по-късно, тримата се отправиха към мястото, където ги бяха нападнали Фидипид и шайката му – гостилницата малко зад църквата "Свети Апостоли". Прати помощниците си да разпитват съседите, а самият той влезе в заведението.
"При слепеца" бе малка уютна кръчмичка, която ухаеше приятно на билки, току-що изпечен хляб и вино. Масите бяха пълни, носеше се глъч и потропване на чаши и чинии. Съдържателят, пъргав усмихнат мъж на средна възраст, веднага изскочи иззад тезгяха, питайки с какво може да бъде полезен.
– Доколкото ми се струва, виждаш и с двете очи – подкачи го писарят, имайки предвид името на странноприемницата.
– Дядо ми е бил сляп – с готовност отговори кръчмарят. – Бил е войник в армията на Никифор, която тръгнала да превзема България. Ослепял е при бягството през Върбишкия проход. Но е успял да се спаси, за разлика от много други, сред които и самият император – мъжът избърса ръцете си в парцала, който държеше. – Но да не ви отегчавам с минали истории. Желаете ли нещо?
– Преди около два месеца и половина пред портата ти е станало нещастие. Един конник, българин, е паднал от коня си и се е пребил на улицата. Знаеш ли нещо повече за това?
Кръчмарят облиза устни, изтри отново ръцете си и каза:
– Не искам неприятности. По време на инцидента бях вътре, тъкмо нанизвахме прасенце на шиш като това – мъжът посочи въртящо се в камината сукалче. – Чух някаква олелия отвън, но не излязох да видя какво става. По-късно разбрах, че конят на някакъв чужденец се препънал, той паднал и си строшил врата. Починал на място. Наистина жалко, но такива неща се случват непрекъснато.
– Ами останалите? Може би прислугата ти е видяла нещо повече.
– Ако искате, ще ги извикам. Тук работим аз, жена ми, дъщеря ми и двамата ми сина. Но се съмнявам някой от тях да знае нещо повече.
Въпреки уверенията на съдържателя, Климент поиска да се срещне с останалите членове на семейството му. Разпита ги внимателно, но всички твърдяха, че са имали много работа в кръчмата и не са видели и чули нищо повече.
Разочарован, Климент метна медна монета на кръчмаря и излезе. Отпред го чакаха Корсис и Невестулката, които също не бяха открили нищо.
– Никой не е видял нищо или не смее да каже – докладваха помощниците му.
– Но какво толкова има за криене, ако Дукум е паднал от коня и си е строшил врата? – недоумяваше писарят. – В това няма нищо кой знае колко необичайно. Както казват всички, с които говоря: "Такива неща се случват непрекъснато". Защо е тогава тази потайност?
Преди някой от помощниците му да успее да отговори, той усети дръпване за крачола.