– Дайте нещо на бедния човек... Не съм ял от два дни... костите ме болят... – един от криещите се в сенките на странноприемницата просяци беше доближил групичката на писаря и ги гледаше умоляващо. Над очите му бяха избили няколко капки пот, дрехите му бяха сухи и напечени. – Дайте ми нещо, господарю, и Бог ще ви възнагради!
Климент кимна разсеяно, извади дребна монета от кесията си и се накани да я даде на стареца, когато беше осенен от прекрасна идея. Бръкна отново в кесията, но този път между пръстите му заискри злато.
– Виждаш ли това – показа той монетата на просяка. – Това е злато! С него ще можеш да изкараш до края на месеца. Ще има по един и за двамата ти приятели, но искам да ми отговориш на няколко въпроса.
– Питай каквото искаш! – веднага отговори просякът, без да откъсва поглед от жълтицата. – За толкова пари ще ти издам и тайните на покойната си майка.
– Ние също! – другите двама дрипльовци чевръсто скочиха на крака, вперили очи в ръцете на писаря. – Какво искаш да знаеш, господарю?
– Преди около два месеца и половина тук е станало произшествие. Един чужд благородник – българин, е паднал от коня и си е счупил врата. Искам да знам какво точно се е случило.
Просяците се погледнаха смутено, този, когото писарят бе заговорил, пръв преглътна, след което звучно изсекна носа си. Двамата му приятели запристъпяха от крак на крак и се завъртяха смутено.
– Задръж си парите, господарю – каза накрая единият от тях. – Нямаме какво да ти кажем.
– По-добре да останем живи. Едноокият не прощава – изгъгна другият и се повлече обратно към стената на кръчмата.
– Едноокият ли? – Климент хвана мъжа за скъсаната дреха. – да не говориш за едноок просяк, с патерица, който се навърта около "Свети Апостоли"? Разбрах, че се казва Фидипид.
Мъжът се опита да се издърпа от хватката на писаря, огледа се бързо и простена.
– Не искам да имам нищо общо нито с него, нито с вас! – извика той, след което, сипейки ругатни, се върна на мястото си.
Третият бездомник облиза устни, потърка ръцете, все едно му е студено и вдигна лице към писаря.
– Аз ще ви кажа какво стана, ако ми дадете две златни монети.
Климент кимна, просякът го дръпна настрани и бързо занарежда:
– Не беше нещастен случай! По-рано през деня, когато чужденецът умря, Фидипид дойде с групичка от още седем-осем човека. С него бяха Нестор, дето наскоро го заклаха и останалите от пасмината им. Предложиха ни малко пари, медни монети, не като вашите – просякът с копнеж изгледа златото в ръката на Климент. – Искаше по негов знак да скочим и да подплашим коня на някакъв човек. Това уж трябваше да бъде всичко.
"Същата схема, по която се опита да убие и мен" – потръпна писарят.
– Когато човекът се зададе – висок мъж с едра гола глава, яхнал кафяв жребец, едноокият ни даде знак. Скочихме и се втурнахме около непознатия, като викахме и тропахме – кой с каквото има. Конят на непознатия се уплаши и се вдигна на задните си крака, но ездачът го задържа. Фидипид се приближи и го блъсна на земята. Преди да се изправи, му строши врата с патерицата си. След това всички се разбягахме.
– Едноокият го е убил с патерицата си? – писарят сграбчи събеседника си за мръсната туника. – Съвсем сигурен ли си?
– Напълно! – просякът и оголи венците си, на които бяха останали само няколко почернели зъба. – Бях само на метър, когато стовари патерицата си върху него.
– Знаех си! – вместо радост от потвърденото подозрение, писарят се почувства така, все едно някой го е стиснал за гърлото. – Къде мога да намеря този Фидипид?
– За това ще трябва още злато – ухили се просякът. – Ще се наложи да се скрия за известно време. Ако едноокият разбере...
Той не успя да довърши, защото неочаквано с тихо свистене в гърдите му се заби стрела. На улицата мигом настана паника. Минувачите започнаха да крещят, сочейки простреляния бездомник, една висока матрона притисна ръце към тялото си и започна да пищи, чуха се викове към патрула.
Просякът хвана забитата в тялото му стрела с едната си ръка, а с другата се вкопчи в Климент. По устата му изби кървава пяна, очите му се изцъклиха и той бавно се свлече на горещите плочи. Повлечен от тежестта му, писарят също се приведе към земята, опитвайки се да се освободи от хватката на мъртвеца. След миг на мястото, където бе стоял, прелетя друга стрела, която се удари с дрънчене в каменната настилка.
– Оттам! – прикрит зад една колона, Корсис сочеше с меча си към една от отсрещните сгради. – Стрелецът се крие там!
– Невестулке, помогни на ранения! – извика Климент и тичайки, извади меча си. – Корсис, да го хванем!