– И стаята не беше разхвърляна? Имаше ли следи от борба?
Птоломей поклати глава.
– Всичко си беше на мястото. Господарят държи тук повечето от парите и ценностите си, но както виждате, те са добре защитени слугата показа тежките шкафове. За всеки случай проверих, но всичко си беше на мястото, а ключовете висяха на кръста му.
Писарят приближи и прокара ръка по обкованите шкафове. Вратите им изглеждаха стабилни, пантите бяха на мястото си, около ключалките нямаше следи от насилствено отключване.
– Случи ли се нещо необичайно вечерта, преди Мануил да бъде убит?
Птоломей се почеса по главата.
– И да, и не. Вечерта господарят имаше посетител. Често се случваше и бях свикнал. Срещаше се с хора по всяко време на денонощието. Често те не искаха самоличността им да става известна. Този посетител не правеше изключение. Лично му отворих, но беше покрил главата и тялото си с войнишка наметка. Направи ми впечатление, че въпреки жегата е с ботуши. На главата имаше спусната качулка, лицето му не се виждаше. Беше среден на ръст, нормално сложен. Можеше да е всеки. Дори жена.
– Мануил е бил лихвар?
Слугата направи гримаса.
– Предпочиташе да казва, че помага на изпаднали в беда приятели... Но да, истината е, че даваше пари назаем срещу лихва. Но никога не притискаше длъжниците си като другите – побърза да добави Птоломей. – Евматий например му дължеше голяма сума от много време насам, но господарят не го е изнудвал да му я върне.
– Убитият вестарий?
– Точно той. Господарят заемаше пари почти на всички, но никога не настояваше с плащанията. В крайна сметка всичко се уреждаше по един или друг начин...
Климент кимна с глава. Познаваше хора като логотета Мануил. В Плиска също имаше такива. Хора, които дават пари с лихва на изпаднали в затруднение боили, след което се възползват от тях. Подобна дейност не можеше да се развива без поне едно-две яки момчета, които да събират парите. Колкото и да се опитваше да го убеди Птоломей, че логотетът не е притискал длъжниците си, това едва ли беше точно така.
– Какво още можеш да ми кажеш за Евматий? – попита писарят, докато бавно изучаваше бившия роб. Дали криеше нещо от него, за да предпази господаря си дори в смъртта му?
– Нищо конкретно – веднага отговори Птоломей. – Знам, че бавеше плащанията, защото няколко пъти идва с молба за отсрочка. Господарят винаги се съгласяваше. Не е създавал проблеми, опитваше да върне заетото.
– За какво са му били парите?
Птоломей сви рамена.
– Логотетът никога не питаше кой за какво иска заема. Беше щастлив да услужи на приятелите си. Останалото си беше тяхна работа.
Климент замислено се почеса по бузата. Сигурен беше, че слугата не му казва цялата истина. Може би трябваше да се постарае да научи повече за този толкова предан на господаря си Птоломей.
– И логотетът няма наследници? Защо не се е оженил?
Слугата се изчерви.
– Не му оставаше много време за жени. Непрекъснато беше зает...
Климент остана мълчанието да виси във въздуха между двамата. Какво криеше слугата?
– Кой ще го наследи? – попита накрая писарят.
– Има братовчеди в Мизия, бързо отговори Птоломей и приглади косата си. – Оставил им е по-голямата част от имуществото си. Останалото е за императора.
Писарят кимна с глава и посочи шкафовете.
– Искам да прегледам документите на логотета.
Птоломей изглеждаше шокиран.
– Това е невъзможно! Никой не може да ги отваря преди идването на наследниците! А и господарят не би искал...
– Видя печата на императора - меко каза писарят. - Ако не отвориш тези шкафове и не ме оставиш да проверя какво точно съдържат, ще си тръгна. Но ще се върна след по-малко от час. Придружаван от войниците на Михаил, които ще те арестуват. Сам реши как да постъпиш.
– Но аз... господарят – Птоломей се завъртя объркано на пети, красивата му туника се люшна покрай тялото му, гривните на глезените му тихо звъннаха.
– Господарят ти е мъртъв! И ако искаш да разбереш кой е виновен за смъртта му, ще ми донесеш ключовете за тези шкафове веднага!
Неспособен да каже каквото и да било повече, икономът се обърна и излезе от стаята.
Климент поклати глава и се облегна на един от затворените прозорци. Чувстваше се сякаш гони призраци. Нещата, които в началото изглеждаха прости и ясни, се объркваха все повече. Вече не знаеше дали гледа в правилната посока, дали върви накъдето трябва, или просто се върти в кръг. Вместо да напредва, пътищата пред него се разклоняваха и разклоняваха, като глави на хидра, а на мястото на всяка отсечена, се появяваха две нови. Никой не беше такъв, за какъвто се представя, зад усмивките се криеше мъртвешки хлад, предателство, лукавство и смърт дебнеха зад всяка прошепната дума. Не можеше да се довери на никого, да вярва на нищо и което бе най-лошото, започваше да губи вяра и в себе си. Дали наистина Бог не бе отвърнал поглед от великия град, както твърдяха проповедниците по пазарите? Дали свещените реликви, за които нападателят му беше казал, че са откраднати, наистина не бяха превърнали Константинопол в прокълнато място? В място, където Сатаната и падналите му ангели си бяха дали среща, за да разкъсат всички изпречили се на пътя им?