Това събуди любопитството на Климент, който се приближи, проправи си път и надникна между решетките.
Върху две резбовани колони от зелен мрамор със златни нишки бяха поставени пурпурни възглавници със сребърни пискюли, върху които почиваха тъмни парчета дърво. Пред тях лежеше излъскана до блясък, но поочукана и изкривена съдина, а в ъглите бяха наредени пет кошници, във всяка от които имаше по единайсет посивели от времето камъни.
Един от богомолците до писаря развълнувано му обясни какво гледат. Дървените парчета бяха от кръстовете на двамата разбойници, разпнати със Спасителя. Съдината до тях бе тази, в която Мария Магдалена бе измила краката му, а в кошниците бяха остатъците от хлябовете, с които Христос нахранил бедните.
– Казват, че ако докоснеш парчетата от кръстовете, ще те споходи късмет и това, което си пожелаеш, ще се сбъдне! Уверяваше го събеседника му, докато заедно с останалите протягаше ръката си през решетките.
От другия край на форума се зададе процесия. Понесли копринени хоругви с изображението на Христос и Света Богородица, стотина монаси, облечени въпреки горещината с тежки черни раса, бавно пристъпяха по камъните, високо пеейки химн в прослава на Господа. Зад тях със златни корони на главите, обсипани с бисери и извити жезли в ръцете, тържествено пристъпяха трима архимандрити с посребрени бради и благославяха тълпата. Пред процесията вървяха двама калугера, държащи кандилници, които размахваха на всички страни сред облаци тамян. Хората почтително се отръпваха от пътя на духовниците, свеждаха глави и набожно се кръстеха, а някои падаха на земята пред знамената, изричайки молитви.
– Искат да прогонят злото от града след земетресението и да вдъхнат вяра на пострадалите – веднага осведоми Климент какво се случва богомолецът до него, след което се втурна да целува ръка на един от свещениците.
Процесията се проточи през площада и забави ход. Близките църкви удариха камбаните си, монасите запяха още по-силно, калугерите разклатиха още по-силно кандилниците.
Търсещ място в сянката, която хвърляше колоната на Константин, писарят неспокойно оглеждаше площада. Как щеше да види Ирина в цялата тази блъсканица?
Неочаквано някой го дръпна за ръкава.
Застанала съвсем близо до него, византийката го гледаше усмихнато.
– Нямаме много време – бързо каза Ирина и сложи пръст на устните си. – Със сестрите участваме в процесията, след това ще минем през пазара да купим някои продукти. Трябва да ги настигна, преди да са стигнали до сергиите.
Писарят кимна, неспособен да отдели очи от красивото лице на византийката. Гърлото му пресъхна, мислите му се разбъркаха. Песните на монасите и шума на тълпата изчезнаха някъде, колоната на Константин се стопи. Предварително подготвените комплименти, прочувствената реч, която си беше подготвил, изчезнаха от главата му и единственото, което можеше да прави, беше да стои и да гледа жената пред себе си. В прилив на нежност, той се наведе да я целуне.
– Ти съвсем си полудял! – Ирина се дръпна назад и се огледа. – Какво ще кажат хората, ако видят монахиня да се целува с мъж?!
Климент усети как се изчервява.
– Толкова ми липсваше бе единственото, което успя да каже.
– Ти също ми липсваше византийката го погледна нежно. Нощем, докато лежах и се взирах в тавана, си представях, как идваш и ме взимаш, как ме отвеждаш някъде далеч. Как... – тя също се изчерви. – Ще ми помогнеш да се махна, нали? Вярвам в Бог, но мястото ми не е в манастир. Искам да имам къща, за която да се грижа. Искам градина с цветя и деца, които да гледам как израстват пред очите ми.
– И аз искам – отмалял каза писарят. – Искам и ти да си моя съпруга!
Ирина се завъртя, за да скрие усмивката си.
– Това предложение ли е? – игриво попита тя, но преди Климент да отговори, бързо продължи. – Трябва да тръгвам. Сестрите може да забележат, че ме няма.
– Кога ще те видя пак? – попита писарят, докато двамата си проправяха път сред тълпата.
– Знаеш къде да ме намериш. Но докато съм в манастира, не мога да стана ничия друга, освен Христова невеста.
– Аз ще те измъкна от там! – зарече се писарят. – И знам как да го направя!
– Така ли? Тогава го направи бързо, защото след месец ще ме приемат в Ордена и всичко ще бъде свършено. А сега трябва да тръгвам – и преди Климент да успее да отговори, Ирина бързо се огледа, целуна го по бузата и хукна да бяга.