Климент не помнеше как се върна на форума на Константин. Ходеше като насън, целувката пареше над широката му усмивка. Можеше да броди така цял ден, опиянен, без значение от заговорите, кражбите и зловещите убийства. Но ако наистина искаше да спази дадената дума и Ирина да стане негова, трябваше да се заеме колкото се може по-бързо с тях.
Писарят се подслони в сенките под мемориала, облегна се на параклиса и щастливо обгърна коленете си с ръце. Хладният камък приятно разхлаждаше гърба му, дебелата сянка на колоната го пазеше от лъчите на слънцето. Постепенно сърцето му се успокои, руменината слезе от бузите му, ушите му отново се изпълниха с глъчката и шумотевицата на площада.
Въпреки приповдигнатото му настроение, нещо го глождеше. Беше видял или чул нещо, което се беше забило в ума му като треска и не го оставяше да се наслади напълно на мига. Дали не беше обещанието, което даде на Ирина? Климент тръсна глава. Нямаше друг начин да изкара любимата си от манастира, освен да разбере кой убива близките на императора и крои заговор срещу него. Или се притесняваше, че няма да може да изпълни задачата си и ще разочарова и себе си, и византийката?
Сигурно беше това. Даденото обещание и големия залог правеха разплитането на този случай различен от станалите. Дали собствените му сили щяха да стигнат?
Почувствал внезапен порив, писарят се обърна и бръкна с ръка през решетките, опитвайки се да достигне някое от двете парчета дърво върху поставките им. Знаеше точно какво ще си пожелае. В следващия миг погледа му падна върху петте кошници, подредени по ъглите.
– Парчетата са били само единайсет? – Василий повтаряше въпроса за десети път. – Сигурен ли си, че не си сбъркал, като си ги броил?
– Сигурен съм – уморено отговори Климент. Еуфорията от срещата с Ирина бе отминала и сега всички проблеми се стовариха върху него с цялата си сила. Беше дошъл при началника на имперските конюшни, за му каже какво е открил на форума на Константин. След това му разказа за нападението, думите на умиращия убиец и срещата с Фотий. – Светлината в параклиса наистина бе слаба, но няколко пъти преброих парчетата хляб. Във всяка кошница имаше по единайсет! А трябва да са дванайсет!
– Виж ти?! – византиецът изглеждаше учуден, все едно за първи път научаваше какво е открил писарят. – И попът ти е разказал история за това?
– Колко пъти да ти повтарям – Климент започваше да губи търпение. – Разказа ми легенда за беден човек, който откраднал част от хляба, с който Христос нахранил бедните, надявайки се да му донесе сполука. Но вместо това над Константинопол се струпали нещастия.
– Какви нещастия?
– Порои! И земетресения!
– Виж ти! – повтори замислен Василий и прехапа долната си устна. – Точно както на Хиподрума!
Климент сви рамена.
– Най-вероятно е случайност.
– Случайност!? Случайност!? – византиецът изглеждаше шокиран. – Ти да не си някакъв поганец? Я помисли малко! Някакъв шантав тип, който се нарича Изчислителя, краде реликви, която пазят града. И няколко дни по-късно Константинопол е разтърсен от земетресение. Както се оказва, точно според легендите, с които е свързана една от изчезналите светини. И ти наричаш това случайност?
Писарят не беше убеден в казаното от Василий, но реши да не спори.
– Сега по-важно е да открием кой е взел парчетата. Проверих веригата на параклиса и катинарите няколко пъти. Бяха заключени и не личеше някой да се е опитвал да ги насилва. Решетките също са стабилни – от дебело ковано желязо. Огледах всички прозорци. Не е влизано през никоя от тях. Да не говорим, че богомолците се блъскат всеки ден покрай светините и ако имаше нещо нередно, отдавна щеше да си е проличало.
– Кой тогава е взел хляба? И как?!
– Бил е някой, който знае за легендата и има достъп до светилището. Някой, който разполага с ключове, с които да отвори катинарите. Няма друг начин.
– Попът! – веднага обяви Василий. – Той ти е разказал историята! Той държи ключовете! Той е взел хляба!
Климент скептично поклати глава.
- Съмнявам се! Вече ти казах, Фотий е на наша страна. И той иска да разкрие заговора. Ако императорът падне, позициите на патриархът сериозно ще се разклатят.
– Той е, казвам ти! – не отстъпваше Василий. – Не знаеш колко хитър и потаен може да бъде. Това, че се е съгласил да участваш в разследването, също е много съмнително. Той разполага с достатъчно добри агенти, за да се оправи и без намесата на някой друг, камо ли чужденец!
Климент също беше мислил за това. Защо Фотий се бе съгласил да участва в издирването? В мотивите на патриарха, че външен човек може да се справи по-добре, имаше някаква логика, но все пак да го допуснат до самия център на имперската власт? Да не говорим, че по този начин Фотий показваше слабост, нещо, което не беше характерно за него. Защо тогава го беше включил в разследването?