"Как ли живеят хората там?" – лениво се запита Коридон и внимателно огледа края на плаща си – пурпурночервен, поръбен със злато. Бе го носил само веднъж, преди около година, когато триумфално се завърна в Константинопол, след като разби арабите. Тогава Михаил, който го чакаше при Златната врата, го прегърна, целуна го по двете бузи, след което свали плаща си и го наметна на раменете му. Никой освен императора нямаше право да носи пурпур, но в онзи ден Коридон бе станал император. Макар и за кратко.
Михаил му подари плаща, но магистърът никога повече не се появи публично с него. Знаеше, че това е равносилно на държавна измяна. Но не страдаше особено. Бе покрит с почести, дъщеря му бе женена за владетеля, той стана една от най-известните и обичани личности в града. Ако не беше храбрата му армия, арабите вече щяха да чукат на вратата им. Коридон го знаеше, народът го знаеше, императорът също го знаеше. Всички отрупваха с похвали и почести великия пълководец, а Михаил го възнагради богато.
Военният въздъхна и премести и другата си ръка на перваза. Колко много неща се бяха променили само за една година. Михаил му завиждаше за славата, завиждаше му за тактическия гений и не закъсня да му го покаже. Императорът престана да търси съветите на Коридон, не го приемаше както едно време, дори предпочиташе да пирува без него с пропадналата си шайка от бивши борци и кочияши.
"Стълбовете на империята! Как ли пък не!" – жлъчно се ухили магистърът и внимателно разтърка между пръстите си фината червена вълна на наметката. Дали пък не беше време да поиска мантията завинаги?
Коридон въздъхна, завъртя се и опря гръб в мрамора на балкона, загледан в колоната на Юстиниан, издигаща се пред черквата "Света София". Възседнал бронзовия си кон, великият император държеше в едната си ръка ябълка, другата бе вдигнал на изток, сякаш за да възпре идващите от там орди неверници.
"Аз бях този, който ги спря!" – начумерено си помисли Коридон. – "Аз бях този, който опази града и империята."
Трябваше ли да се поддаде на думите на жена си Зоя? Трябваше ли да се вслуша в съветите, които макар и с недомлъвки му даваха мнозина?
Михаил се изолираше все повече и не излизаше от пиянските си запои. Не се интересуваше от нищо, беше оставил империята в ръцете на приближените си, чиито главни достойнства се изразяваха в това, че могат да въртят добре камшика на арената или да изпият пълен мех с тесалийско вино на един дъх.
"Зад всеки успял мъж стои по една жена" – припомни си старата поговорка Коридон и отново се обърна към морето. В далечината орел бе подгонил чайка, но тя ловко лавираше между мачтите на корабите, рязко се снишаваше и издигаше и правеше резки завои. Заинтригуван, магистърът се загледа в гонитбата. Не беше ли той също такава птица, търсеща своето място под слънцето, преследван от амбициите на един пропил се император, който не му оказваше нужното уважение и беше опозорил дъщеря му?
Чайката се понесе към една от скалите на брега.
"Дали се надява да се скрие в някоя дупките там? – помисли си Коридон и се надвеси над перилата да вижда по-добре.
В същия миг от скалите излетя ято чайки, бегълката се стрелна между тях и всички заедно се насочиха към орела. Осъзнала, че не може да се справи с толкова много противници, благородната птица плесна с широките си криле и се издигна в небето. Радостно пищейки, чайките направиха полукръг и се върнаха на скалите.
"А е било време, когато над това място са кръжали орлите на Зевс и никой не се е подигравал с тях по този начин." – Коридон добре знаеше историята на града. Тя тръгваше от мегареца Бизантион, излъгал съгражданите си, че е син на Посейдон, и ги накарал да въстанат срещу Атина. Впоследствие им се наложило да бягат и за да не сгреши пак, Бизант ги завел при Делфийския оракул. Той им казал да плуват на изток, докато не видят волята на Зевс, която ще ги отведе в страната на слепците. Там трябвало да основат новия си град.