– Може ли той да е убил господаря си?
– Възможно е. За него разказваха, че му доставяло удоволствие да измъчва провинилите се пред Мануил. Но от друга страна, му беше верен до смърт. Навремето е бил роб, който логотетът освободил. Отнасяше се с него като със син... Макар че може ли някой да знае какво става в главата на човек като този.
– На мен ми направи впечатление на скромен младеж.
Петрон го изгледа с учудване.
– Предполагах, че си по-оправен – каза той. – Но не се притеснявай. Птоломей е успял да заблуди не един и двама с кроткия си вид.
– Ами Дукум? – раздразнено попита писарят. – Него защо го убиха? Какво е открил кавханът? За кого работи едноокият просяк?
Петрон отново облиза устни и разтри врата си.
– Не знам за какъв просяк говориш. Българинът не ми е казвал нищо. Само задаваше въпроси.
– И какви бяха те?
– Подпитваше ме за различни хора. Мисля, че беше надушил нещо. Отначало искаше да знае кой може да го подкрепи за договора, но след това се интересуваше кой е с Михаил и кой не, какви са отношенията му с двете Евдокии и останалите от най-близкото му обкръжение. Питах го дали не знае нещо конкретно, но той само клатеше едрата си глава и не казваше нищо.
– Съвсем нищо?
– Съвсем. Последния път, когато се видяхме, беше много развълнуван. Твърдеше, че е на път да свърши поставените от вашия княз задачи. Всъщност тогава искаше да знае нещо странно. Попита ме дали познавам някой, когото наричат Изчислителя.
Не се наложи да чакат дълго Василий. Византиецът дойде малко преди полунощ, облечен в черна дреха, под която играеха мускулите му. В пояса му бяха затъкнати три кинжала, които той се похвали, че може да използва достатъчно добре и в близък бой, и при хвърляне. Дори да беше пил на вечерята при императора, изглеждаше бодър както винаги. Той хвана писаря за ръка и го отведе в един ъгъл.
– Имам чувството, че двамата с Петрон нещо заговорничите – каза той и намигна. – И двамата изчезнахте за дълго по едно и също време, а след това братът на нашия кесар се върна бял като платно. Какво ли толкова го е уплашило?
– Нямам представа! Видях го по коридора, но нищо повече.
Василий го изгледа с лукав поглед и поклати глава.
– Щом не искаш да ми кажеш, недей. Но да знаеш, че ще следя изкъсо и двама ви! – византиецът размаха заплашително пръст. – По-добре да се съсредоточим върху това, което ни предстои. – Василий хвърли на масата парче пергамент с груба скица върху него. – Елате тук – викна той Невестулката и Корсис. – Трябва да съм сигурен, че сте разбрали всичко. Това – посочи той картата – е къщата заедно с двора. От север опира в стената на града, така че от тази страна няма от какво да се притесняваме. Предлагам следното: с Климент да се прехвърлим от тук – бившият борец показа източната стена. – Вие двамата ще минете от другата страна. В двора няма постове, защото просяците не предполагат, че някой може да ги нападне, но трябва да бъдем внимателни. Взел съм това – Василий вдигна тежка торба с избило от едната ѝ страна тъмно петно кръв. – Това е месо с мишемор. Ще го хвърлим предварително през стената. Ако има кучета.
Невестулката кимна с уважение.
– И аз съм ползвал подобна тактика – каза той. – Но предпочитах да упоявам кучетата, не да ги убивам.
– Не можем да рискуваме – поглади брадичката си Василий. – Трябва да действаме бързо и тихо. Иначе ще довтаса стражата и ще развали малкото ни празненство – той отново посочи скицата. – Къщата има два входа, един отпред и един отзад. Заедно с Климент ще поемем предната врата, другата е за вас. Щом разбием вратите...
– Няма нужда да ги разбиваме – прекъсна го писарят. – Невестулката ще ги отключи.
– Ще можеш ли? - скептично попита Василий.
– Още няма измислена ключалка, която да ми се опре!
– Чудесно! – потри ръце бившият борец. Така ще стане още по-лесно. Влизаме в къщата, намираме едноокия и го стискаме за гърлото. Преди това избиваме всички останали. Те ще спят. Да се надяваме, че повечето ще са пияни. Щом можем да влезем тихо, ще ги изненадаме и ще ги изколим в леглата им. Колкото сме по-бързи, толкова по-лесно ще се справим.