Някъде залая куче. Отговори му друго, но от къщата не се чу никакъв звук.
– Той е вътре! – прошепна византиецът, след като се върна при Климент. – Познах го по превръзката. Заедно с него има още трима души и една жена. Аз ще се заема с тези от първата стая, ти ще трябва да се справиш с Фидипид. Ще можеш ли?
Климент кимна, побутна тихо вратата и двамата пристъпиха в смълчаната къща.
Планът им се провали веднага. В тъмния коридор, без да виждат къде стъпват, те се блъснаха в легнало на пода тяло. Един от просяците лежеше зад вратата. Преди да осъзнаят какво става, той скочи на крака и блъскайки се шумно в стените, побягна с крясъци.
– До тук с изненадата – промърмори Василий, хвърли се напред и извика. – Ти на ляво, аз на дясно!
Без да чака втора подкана, писарят извади меча си и се затича напред по тъмния коридор, опитвайки се да запази равновесие в мрака. Къщата се изпълни с шумове, понесоха се ругатни и викове, чу се дрънчене на оръжие.
Климент влетя в стаята, където спеше Фидипид. Блъсна някого на земята, инстинктивно отби нечий удар, размаха меча си, който се вряза в нечие тяло, и трескаво се огледа.
Ярка лунна светлина влизаше през широките прозорци и огряваше помещението. Макар и предупредени, просяците още не се бяха окопитили. Едноокият тъкмо се надигаше от единственото легло в стаята, сипейки проклятия, нечии сенки се очертаваха на сивите стени, чу се женски писък.
От дъното на къщата се понесоха викове и ругатни, но писарят нямаше време да се замисля какво означава това. Той скочи напред в полумрака, стисна Фидипид за гърлото и го удари с дръжката на меча си по главата. Просякът се свлече обратно, а жената до леглото се хвърли виейки върху Климент, опитвайки се да издере очите му. Той я блъсна силно в стената, обръщайки се навреме, за да избегне един нож, насочен към стомаха му. Друг просяк се хвърли срещу него и макар Климент да отскочи назад, острието го преряза през гърдите. Въпреки това не почувства болка. Писарят се стовари в леглото до Фидипид, наръга нападателя си в корема и скочи отново на крака.
Разбирайки, че губят битката, останалите побягнаха към вратата, но там се сблъскаха с Невестулката – с изваден меч в ръка. Виждайки, че и този път за бягство е отрязан, просяците се втурнаха към прозорците и изскочиха през тях. След миг в стаята бяха само Климент, помощникът му, Фидипид, свляклата се до стената хълцаща жена и двата трупа.
– Добре ли сте, господарю? – попита Невестулката, докато вадеше от торбата си и палеше катранена факла. – Хванахте ли едноокия?
Климент понечи да отговори, но в този миг в стаята нахълтаха Василий и Корсис. С разкривено лице, по което факлата хвърляше страшни сенки, с меч в ръка и блеснали очи, византиецът приличаше на човек, тръгнал да пролива кръв.
– Хванахте ли го? – задъхано извика и той, след което бързо се насочи към леглото, което му посочи писарят. – Много добре! Оттатък има трима убити. Другите се измъкнаха, но важното е, че хванахме този, за когото дойдохме. Дайте ми въже!
Преди византиецът да успее да върже лежащия в леглото мъж, жената, която досега кротуваше до стената, се хвърли пищейки към него, размахвайки малък крив нож. Василий замахна с меча си, ножът полетя в страни, а нападателката падна обратно на пода.
– Тази пък коя е? – попита той. – Може би трябва първо да вържем нея. – Огромният византиец се наведе над жената и започна да омотава ръцете и краката ѝ. – Ако се измие и облече, може дори да стане красива – мърмореше той, докато затягаше въжетата.
Писарят приклекна до леглото и разтвори ризата си. По гърдите му личеше розова резка, тук-там по нея бяха избили капки кръв, но нямаше за какво да се притеснява. През желязното цилиндърче, което пазеше парчето от дрехата на архангел Гавриил, минаваше светла бразда. Амулетът бе поел удара и го беше спасил.
Без да се замисля повече за чудното си избавление, Климент внимателно раздруса Фидипид за рамото. Просякът изстена, отвори единственото си око и се хвана за главата.
– Кои сте вие? Какво искате? – изхленчи той, докато трескаво оглеждаше нападателите си.
– Много добре знаеш кои сме! – сряза го Климент. – Това, което искаме, е да ни кажеш кой те пусна по следите ни?!
В окото на просяка заблестя омраза, примесена със страх, но той не отговори. Само се отпусна обратно в леглото и тихо каза:
– По-добре ме убийте и да приключваме! Нямам какво да кажа!
– Можеш да си сигурен и това ще стане! – Василий бе свършил с жената и се надвеси заплашително над леглото. – Но дотогава има доста време. И ако не искаш да говориш, накрая ще чакаш смъртта като избавление.